Вятърът утихна и се разнесе над вълните край брега, а Едуан задращи с пръсти, изправи се на крака и отново се втурна към стъпалата пред себе си. Миризмата на веровещицата се изкачваше, а той беше решен да я последва.
Едва беше направил една обиколка по обсипания с морски жълъди камък, когато вторите двама монаси се изпречиха на пътя му, олюлявайки се. Едуан стисна наметалото на първия.
- Какво става?
Монахът подскочи, сякаш го бяха събудили от дрямка.
- Каар Ауен - изхъхри той. - Видях ги. Трябва да отстъпим.
- Моля? - Едуан направи крачка назад. - Това е невъзможно...
- Каар Ауен - настоя монахът.
Последва рев, който гръмна над Едуан, надвивайки вятъра и вълните:
- Отстъпете, смъртни!
Монахът изтръгна наметалото си от ръцете му и се спусна надолу по стъпалата.
Едуан ужасено проследи и втория монах, който го последва.
- Глупаци - изръмжа той. - Глупаци!
Той тръгна с подскоци нагоре по последните стъпала, стигна последния етаж... и се закова на място.
Номатското момиче беше пред него, облечено в черно, приклекнало ниско над земята. Държеше мачете - сребриста дъга от стомана, носеща се в същата посока като черната ѝ нишковещерска рокля... До нея, изправила снага, беше облечената в бяло Сафия с вила, чието тъмно желязо се размазваше от въртенето, а бялата, разкъсана рокля се вееше бясно.
Движение в съвършен кръг. Кръгът на носителя на светлината и на раздавача на мрак, на творителя на света и убиеца на сенките. На началото и края.
Символът на Каар Ауен.
Каар Ауен.
За една десета от удара на омръзналото си сърце, докато купищата образи се бореха за внимание в ума му, Едуан си позволи да се зачуди дали това беше възможно - дали тези две момичета от лунни лъчи и слънчев зной действително можеше да се окажат митичната двойка, която Манастирът му беше пазил навремето.
След това обаче те се разделиха - а зад тях изникна ветровещ. Мъжът беше в нубревненска морска униформа и се беше превил на две, сякаш твърде изтощен, за да се бие. Лицето му беше скрито в сянка, пръстите му бяха сгърчени, а вятърът полека се засилваше към него.
Едуан изруга наум. Разбира се, че момичетата щяха да заприличат на Каар Ауен, обградени от въздушни вихри.
- Отстъпи! - извика веровещицата. - Не мърдай!
- Или какво? - измърмори Едуан.
Той вдигна крак, за да пристъпи напред...
Номатското момиче обаче дръзна да му отговори:
- Или ще те обезглавим, кръвовещи.
- Желая ви успех - той прекрачи напред, а Сафия се стрелна към него, вдигнала вилата.
- Остави ни на мира...
Гласът ѝ секна, щом той овладя кръвта ѝ.
Това беше тайното му оръжие. Овладяване на кръвта, до което прибягваше единствено в най-страховитите ситуации. Трябваше да разграничи отделните съставки на кръвта на Сафия - планинските ридове и жълтурчетата, скалите и снежните преспи, - след което да ги прикове на място. Усилието беше изтощително и изискваше повече сили и съсредоточаване дори от ударния бяг. Едуан нямаше да задържи за дълго властта си над кръвта ѝ.
Тялото на Сафия застина, а вилата увисна във въздуха като меч. Изглеждаше като статуя. Дори очите ѝ не помръдваха.
Той се втурна светкавично към нея. В мига, щом я достигна обаче - тъкмо приклекна, за да я метне на рамо, - ветровещият внезапно се задейства.
Мъжът простря ръце нагоре и се издигна стремително над кулата заедно със Сафия сред рева на вятъра. Поривът блъсна Едуан назад - и към ръба на кулата.
Кръвовещият загуби властта над кръвта на Сафия.
Затича се. Сафия беше на три метра височина и летеше назад в мятащо се кълбо от крайници и плат. Виковете ѝ надделяха над вятъра:
- Изьолт! Изьолт!
Ако се затичаше достатъчно бързо, Едуан можеше да скочи във въздушния тунел на ветровещия...
Някой го блъсна. Той се катурна настрани и едва успя да се претърколи, преди номатското момиче да го притисне в земята.
Едуан обаче вече се беше завъртял и търсеше с пръсти китки или лакти, които можеше да счупи, а кръвовещерството му търсеше кръв, за да я подчини.
Пръстите му обаче срещнаха единствено въздух, а кръвовещерството му не откри нищо - момичето вече беше отскочило и се носеше към ръба на кулата.
Щеше да скочи. Едуан знаеше, че щеше да го направи.
Затова и той се изправи на крака и се стрелна след момичето на име Изьолт.
Тя стигна ръба на фара. И скочи.
Той също стигна ръба. И също скочи.
Двамата полетяха. Заедно. Толкова близо един до друг, че ако пожелаеше, Едуан можеше да я сграбчи.