Обаче имаше усещането, че тя го знаеше. Че го беше планирала.
Надали щяха да падат повече от секунда. Тя се извъртя във въздуха. Краката ѝ се оплетоха в неговите и преметнаха телата им...
Гърбът му се заби в пясъка. Толкова мощно, че му причерня. Замаяно усети как момичето се стоварва върху него. Стрелите се забиха още по-дълбоко. Пробиха ребрата му, дробовете. Навсякъде плъзна болка. Вътрешностите му... всичко беше помляно.
Беше убеден, че и гръбнакът му е счупен.
Случваше се за пръв път.
После вълните заляха кожата му. Вдишване. Едуан реши, че може и да спаси кожата си...
Докато в гърдите му не изригна черен взрив.
Той заглуши цялата останала болка. Очите му се изблещиха. Дръжката на камичката му стърчеше от сърцето му. Бликащата навън кръв не личеше по твърде изцапаните наметало и туника, но той знаеше, че изтича. На бързи тласъци, които магията му не можеше да изпревари.
Въпреки това не можеше да извади острието. Не можеше да направи нищо, защото не можеше да помръдне. Гръбнакът му определено беше счупен.
Той вдигна очи. Всичко беше неясно и размазано... но постепенно се оформи в лице.
Лице от сенки и лунна светлина, само на педя от неговото. Устните на момичето потръпваха при всеки накъсан дъх. Косата ѝ се полюляваше на бриза - истински бриз, отбеляза наум Едуан, - а бедрата ѝ трепереха върху счупените му ребра.
Не виждаше никой друг, не чуваше никой друг. Изглежда, след битката бяха оцелели само те двамата.
Сами в целия свят.
После погледът му се спря на болкокамъка, увиснал на шията ѝ. Розовото му сияние отслабваше, почти беше угаснало, а напрегнатото ѝ лице издаваше, че е ранена. Тежко.
Въпреки това тя успя да свали ятагана от ремъка през рамото му. И да го избута до врата му и да го опре там.
Острието потреперваше върху кожата му.
Беше го намушкала в сърцето с камичката, а сега щеше да го обезглави.
Ятаганът обаче застина; момичето на име Изьолт се присви, болкокамъкът ѝ премигна в нежнорозово... и угасна безвъзвратно.
От устните ѝ се изтръгна стон. Тя едва не се катурна напред... и Едуан забеляза раната на дясната ѝ ръка. Просмуканите с кръв превръзки. Кръц, която би трябвало да успее да надуши.
- Нямаш... мирис... - простена той.
Усети собствената си кръв между зъбите си; изтичаше на струйка от ъгълчетата на устата му.
- Не мога да надуша... кръвта ти.
Тя не отвърна. Беше впрегнала всичките си сили върху това да не изпусне ятагана.
- Защо... не мога да те надуша? Кажи... ми.
Не беше убеден, че иска да знае. Ако отрежеше главата му, той щеше да умре. Това беше единствената рана, от която кръвовещите не можеха да се възстановят.
И въпреки всичко като че не можеше да се сдържи и да не попита:
- Защо... - пръските кръв от устата му оцапаха плоското острие на ятагана. Една капчица падна на бузата ѝ. - Защо не... мога...
Тя отдръпна острието от гърлото му. Не внимателно - то разряза кожата и се провлачи по тялото му, сякаш беше твърде слаба дори да го вдигне.
Пробитото му сърце изпърха. Обзе го странно чувство на облекчение и недоумение, което го заля като кръвта в устата му. Тя нямаше да го убие. Нямаше представа защо.
- Направи го - изхриптя той.
- Не.
Тя поклати глава отсечено. После над тях се завихри вятър - от неестествения, омагьосан вид. Той отвя косата от лицето ѝ, а Едуан се насили да запомни всяка подробност.
Макар да не можеше да надуши кръвта ѝ, щеше да я запомни. Щеше да запомни заоблената челюст, която не пасваше на заострената брадичка. Щеше да запомни чипия нос и светлите лунички. И извитите котешки очи. Късите мигли. Тясната уста.
- Ще те гоня - изграчи той.
- Знам.
Момичето отпусна ятагана на пясъка, подпря се на гърдите му и се надигна. Ребрата му изхрущяха и стомахът му се сви. Не беше лека, а вътрешностите му бяха на каша.
- Ще те убия - продължи той.
- Не.
Тя присви очи; опря се отново и се надигна по-изправено. Луната я заля.
- Н-н-н...
Закашля се. После избърса уста.
- Не мисля, че ще го направиш.
Изглежда, беше нужна цялата ѝ сила, за да го изрече. Тя отново сключи пръсти около камичката със следа от разочарование.
Натисна острието още по-дълбоко в сърцето на Едуан.
Въпреки отчаяния, трескав напън на волята му... въпреки инстинктивния порив на цялото му тяло да остане в съзнание... той склопи клепачи за половин мъчителен дъх. От езика му се откъсна стон.
И в този миг тежестта върху тялото му изчезна. Във водата запляскаха отдалечаващи се стъпки.
Когато той най-сетне отвори очи отново, от момичето нямаше и следа... не че би могъл да извърне глава, за да я потърси.