След това една вълна го заля и Едуан потъна под морската пяна.
ШЕСТНАДЕСЕТ
Сафи летеше, а вятърът свиреше в ушите ѝ. От очите ѝ струяха сълзи, полите ѝ плющяха и тя бързо се отказа да крещи на принц Мерик да се върне. Той не можеше да я чуе.
Морето представляваше размазано петно под нея, проблясващо и тръпнещо. През ума ѝ бегло мина мисълта, че би трябвало да се наслади на това - в края на краищата летеше.
Полетът обаче не ѝ носеше наслада. Единствената ѝ грижа беше Изьолт, която изоставиха. С кръвовещия.
В дъното на съзнанието ѝ ръмжаха и други неотложни мисли - например защо принц Мерик я беше отмъкнал от фара. И как се беше озовал там в точния момент.
После тя установи, че се носи твърде стремително към остроносия нубревненски боен кораб - и това погълна всички останали тревоги.
Греблата се въртяха, моряците в синьо се суетяха наоколо, а в ушите ѝ нахлу пронизителния гърмеж на барабани.
Тъкмо помисли, че ще се разбие в главната палуба и ще натроши всичките си кости, когато ходът ѝ се забави и тя се спусна леко долу.
След две глътки въздух Сафи се окопити и скочи на крака. След още една беше сграбчила принц Мерик. Той почти беше стигнал до квартердека, когато тя го стисна за ризата и го врътна грубо.
- Върни ме там!
Той не се възпротиви, а просто посочи към брега.
- Помощник-капитанът се погрижи за приятелката ти.
Тя проследи пръста му. Действително високият рус мъж се беше съсредоточил върху тялото, което летеше към тях.
Изьолт.
Нишкосестрата на Сафи обаче беше отпусната. Сафи се втурна към помощник-капитана и закрещя, че някой лечител, хирург или който и да било трябва да ѝ помогне.
Помощник-капитанът спусна Изьолт на квартердека с магията си и Сафи мигновено се озова до нея. Взе главата ѝ в скута си, опря пръсти на шията ѝ, молейки се да напипа пулс... Да, да. Лек, но се усещаше.
Въпреки че лунната светлина ясно огряваше нарастващото кърваво петно на ръката ѝ и угасналия болкокамък на шията ѝ.
С крайчеца на окото си Сафи забеляза движение. Принцът, помощник-капитанът и други моряци се приближаваха. След което проблесна нещо бяло и се чу женски глас:
- Донесете нещата ми!
Сафи се извъртя. От стълбата, водеща под палубата, към нея се беше насочила карауенска монахиня.
- Пази се от момичето - нареди тя.
Сафи обаче не помръдна. Допреди малко я бяха гонили карауени, така че нямаше никакво намерение да допусне един от тях до Изьолт. Щом онези четирима монаси работеха за кръвовещия, значи случаят с жената пред нея можеше да е същият.
Косата ѝ беше сребристобяла, но начинът, по който кожата ѝ отразяваше лунните лъчи, загатваше, че надали е много по-възрастна от Матю или Хабим. Жената извади меча си със самоувереността на опитен боец.
- Отстъпи, момиче.
- За да довършите започнатото от другите монаси? Не, благодаря.
Със светкавично движение Сафи издърпа сабята от ножницата на помощник-капитана и взе да обикаля около монахинята.... Която ловко избегна следващото ѝ нападение, след което я цапна по коляното с плоската страна на меча.
- Някой да я спре - викна жената.
И внезапно дъхът на Сафи секна.
Тя опита да напълни дробове, да стегне стомах, да направи каквото и да било, за да си поеме дъх, но не успя.
С небрежен замах монахинята изби оръжието ѝ. Сабята изтрака на дъските* а Сафи се вкопчи в гърлото си. Пред очите ѝ заиграха звездички. Помощник-капитанът беше могъщ въздуховещ - и сега беше смазал дробовете ѝ.
Коленете ѝ поддадоха и светът потъна в мрак, а над нея се наведе Мерик - със строго, но добронамерено изражение.
- Иврен няма да навреди на приятелката ти. Тя е монахиня-лечителка, домна. Лечителка от водовещите.
Сафи задраска по гърлото си, неспособна да проговори. И да поеме дъх.
- Ако обещаеш да се държиш прилично – продължи той, - Кълен ще ти върне въздуха. Обещаваш ли?
Сафи кимна отчаяно, но закъсня. Тялото ѝ беше прекалено жадно за въздух ѝ мракът я погълна.
Събуди се с подут, лепнещ език. Над нея трополяха стъпки, водата плискаше по проскърцващия дървен корпус, а в ноздрите ѝ нахлу тежката миризма на сол и смола. В първите няколко мига не различаваше нищо друго освен тъмното помещение със слаб лъч светлина, процеждащ се през прозореца отляво. После очите ѝ привикнаха и тя съзря Изьолт, просната на тесен сламеник, закован за пода в отсрещния ъгъл. Очите ѝ бяха затворени, а дишането -хрипливо.