Иврен обаче отдавна беше решила какво е отношението ѝ към рода Нихар. Отношенията ѝ с крал Серафин бяха същите като тези между Мерик и Вивия. И дори по-лоши.
Мерик излезе от каютата и се насочи нагоре, обмисляйки най-удачния подход с кръвовещия, ако той действително съществуваше. Изглежда, единствената стратегия беше да достигне Лейна възможно най-скоро. Тоест - колкото и да не му се искаше, - щеше да му се наложи отново да прибегне до своите приливовещи. Което, разбира се, означаваше, че моряците му щяха да бездействат.
За щастие, Мерик знаеше отличното средство против скуката.
- Строева подготовка! - изрева той през свити на фуния ръце. - Всички в готовност за строева подготовка веднага!
Изьолт витаеше в сънищата. Беше заседнала в потискащото пространство между съня и действителността - дупката, в която човек знаеше, че стига само да отвореше очи и щеше да е жив. Тази просъница я държеше в плен винаги когато не беше добре. Когато горещо копнееше да се събуди и да помоли за отвара, която да облекчи подутото ѝ гърло или сърбящия я обрив.
Най-лошото обаче идваше, когато просъницата я сграбчеше посред някой кошмар. Когато осъзнаваше, че може да се спаси от хватката на сенките, стига само да...
...се...
...събуди.
Над нея нещо изскърца силно и тя с огромно усилие повдигна клепачи. Сенките отстъпиха... но бяха заместени от болка. Всяка педя от съществото ѝ се давеше в агония.
Пред очите ѝ изплува жена със сребриста коса и познато лице.
„Все още сънувам“, помисли си тя замаяно.
После обаче жената я докосна по мишницата и сякаш
взриви гърне с барут. „Тук“ и „сега“ грубо завладяха тялото ѝ.
- Ти... - изграчи Изьолт. - Защо... си тук?
- Лекувам те - отвърна монахинята спокойно; нишките ѝ блестяха в зелена съсредоточеност. - Имаш рана от стрела на ръката...
- Не - Изьолт улови непохватно красивото бяло наметало на монахинята. - Искам да кажа... ти.
Думите ѝ се завъртяха... не, каютата се завъртя, а думите ѝ се понесоха заедно с нея. Дори не беше сигурна, че говори на далмотски. От езика ѝ спокойно можеше да се е отронил номатски.
- Ти... - поде тя отново, почти убедена, че действително това е далмотската дума за „ти“, - ти ме спаси.
Думите с мъка си проправиха път през болката и световъртежа, но тя забеляза калните петна по пелерината ѝ. И мигновено я пусна засрамено. После си пое немощно дъх. Толкова болеше. Сякаш я бяха потопили в кипяща смола. „Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“
- Преди шест години и половина ти ме о-откри на един кръстопът. Северно от Веняса. Бях малко момиче, бях се загубила. Носех парцалена кукла.
Въздухът изсвистя между зъбите на жената. Тя се отдръпна, а нишките ѝ засияха в объркано охрено. После тя заклати енергично глава, а в нишките ѝ се прокрадна тюркоазено недоверие...
Докато внезапно се наведе към нея, като мигаше често.
- Изьолт ли се казваш?
Изьолт кимна и за миг забрави за болката си. В очите на монахинята се появи странен блясък, сякаш се насълзиха. Може би обаче това се дължеше на сумрака в каютата. И на ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи. Нишките ѝ не носеха синя тъга - само виолетово въодушевление и замаяно розово.
- И на брега, преди шест години и половина - продължи монахинята, - си била ти?
- Бях на дванайсет - рече Изьолт. - Им-мето на куклата ми беше... Еридиси.
Монахинята отново издиша звучно. И се дръпна назад, сякаш отблъсната от току-що чутото.
- А ти научи ли моето име? Казах ли ти го?
- Не мисля.
Гласът на Изьолт звучеше отпаднал и тих, но тя не можеше да прецени дали беше поради слабото ѝ гърло, или от отслабналия слух. Огънят в ръката ѝ се беше разбушувал подобно на прилива.
Монахинята се окопити и отново възприе ролята на умела лечителка. Тя положи топла длан на рамото на Изьолт, точно над раната от стрелата. Изьолт потръпна, после се успокои и сънят я призова.
Тя обаче не искаше сън. Не можеше отново да се изправи пред сънищата. Не беше ли достатъчно зле, че я бяха били и блъскали в действителността? За да го изживява отново и в съня си...
- Моля те - рече пресипнало и отново хвана монахинята за наметалото, без да се тревожи за петната. - Без повече сънища.
- Няма да има сънища - пророни жената. - Обещавам ти, Изьолт.
- А... Сафи? - дрямката вече пълзеше по гърба ѝ. - Тук ли е?
- Тук е - потвърди монахинята. - Ще се появи всеки момент. Сега спи, Изьолт, спи и оздравявай.
И така, Изьолт се подчини - не че би могла да се възпротиви и да искаше - и потъна под прилива на изцерителния сън.