На разминаване Едуан му изсъска. Онзи подскочи, след което побърза да се мушне зад вратата. Едуан влезе в двора и през ума му мина една поговорка: „След баня котка не се гали“. Майка му непрекъснато я повтаряше, докато беше малък. Той обаче не се беше сещал за поговорката от години.
Което единствено увеличи раздразнението му и му се наложи да впрегне целия си самоконтрол, за да не съсече цветята и растенията, надвиснали над пътеката. Ненавиждаше далмотските градини, обрасли като джунгли, напълно свободно. Подобна градина не можеше да бъде отбранявана - беше откровена заплаха за старите гилдмайстори, пореден пример за немарливостта в Далмотската империя.
Той най-сетне стигна до дългия вътрешен двор в западната част на дома на Йотилуци. Завари прислугата да разчиства масата, на която господарят му обикновено прекарваше сутрините си.
Една камериерка забеляза тътрещия се по пътеката кръвовещ и изпищя. Стъклената посуда се изсипа от ръцете ѝ и се пръсна на парчета.
Едуан просто щеше да продължи напред, ако в този миг жената не беше изпищяла:
- Демон!
- Да - изръмжа той и изшляпа с мокри ботуши по плочите. После впи очи в нейните; жената се разтрепери. - Аз съм демон и ако изпищиш още веднъж, ще се уверя, че Пустотата ще вземе душата ти.
Потресена, жената закри уста с ръце, а той се ухили. Е, сега нека разказва за тази среща на когото си поиска.
- Къде се губиш?
Съскащият глас на Йотилуци долетя от отворените врати на библиотеката. Той набра робата си и излезе навън, подрусвайки сбръчкани бузи. Очите му проблясваха гневно на слънцето.
- И какво ти се е случило?
- Нямаше ме - отговори Едуан.
- Отлично знам, че те нямаше, мътните те взели - Йотилуци тикна пръст в лицето му.
Кръвовещият ненавиждаше този навик на стареца. Искаше му се да счупи пръста му на две.
- Интересува ме къде си бил, както и защо - той продължаваше да маха с пръст. - Да не си пил? Защото изглеждаш като измет, а и никой не те е виждал от снощи. Ако продължаваш така, ще се наложи да прекратя договора ти.
Едуан не отговори. Остави устните си да се притиснат в плътна линия и зачака гилдмайсторът да изплюе камъчето. Зад тях прислужниците продължиха с разчистването на чиниите от закуската, но го правеха бавно, приковали очи в Едуан. Чиниите в ръцете им подрънкваха.
- Имам голяма нужда от теб - обяви Йотилуци най-сетне. - Трябва да правим пари, а всяка секунда, която пропилееш, означава по-малко пари в моя джоб. Годеницата на император Хенрик Карторски беше отвлечена. Императорът иска да я намериш.
- Ами ? - вирна брадичка Едуан. - А желае ли императорът да плати?
- Щедро - Йотилуци пак навря пръста си в лицето на Едуан. - А аз ще наградя теб щедро, ако успееш да я издириш...
Със светкавично движение Едуан сграбчи пръста му и дръпна стареца към себе си.
- Ще ида сам при императора, благодаря.
Ядът на Йотилуци се изпари и устата му зейна.
- Ти работиш за мен.
- Вече не.
Той пусна пръста на стареца - все още мазен от закуската. Макар че трудно можеше да се нарече чист в момента, именно малкото мазно петно масло накара кръвовещия да се почувства истински омърсен.
- Не можеш да постъпиш така! - запищя Йотилуци. -Ти си моя собственост!
Едуан влезе в къщата. Йотилуци продължи да крещи след него, но той се затича през лъскавите коридори и скоро спря да го чува. Изкачи се два етажа по-горе и стигна до тясната си прислужническа стая.
Всичките му принадлежности бяха събрани в една-единствена торба - все пак беше карауенски монах, готов за всичко, винаги в готовност да замине.
Той пребърка торбата в търсене на две неща: резервната си камичка и лист хартия с дълъг списък от имена. След като пъхна камичката в проскърцващия, все още влажен ремък, Едуан насочи вниманието си към списъка. Само няколко от имената все още не бяха зачеркнати.
На един от редовете по-надолу пишеше: „улица „Риденса” 14”.
Въпреки че желанието на баща му вече беше известно на Едуан - той да се присъедини към императора, да намери веровещицата, а след това да задържи момичето за нарастващата армия на баща си, - бяха изминали няколко седмици от последния път, в който му беше носил вести. Напоследък се беше случило доста, затова щом намереше време, Едуан щеше да посети гласовещата на улица „Риденса“ 14.
Не възнамеряваше да споменава номатското момиче. Беше се постарал да задържи в тайна първия случай, в който беше задлъжнял с живота си на някого, а сега беше още по-решен да запази и новия в тайна. Момиче, чиято кръв не изпускаше мирис, щеше единствено да породи въпроси.