А Едуан не обичаше въпросите.
Без да обръща внимание на претърканата си от мокрото саламандрово наметало кожа, той метна торба на рамо и напусна стаята, която беше наричал „свой дом“ в последните две години, без да се обръща назад. После тръгна обратно по пътя си през имението на Йотилуци. Прислужниците се дърпаха от пътя му, докато слизаше, а ревът на Йотилуци
все още долиташе от библиотеката.
Едуан продължи напред, като със задоволство установи, че ботушите му са оставили кални отпечатъци през цялата къща.
Понякога възмездието се съдържаше в малките победи.
Щом Едуан пристигна в двореца на Дожа около половин удар, след като беше напуснал дома на Йотилуци и се беше изкъпал в една обществена баня (слава на Кладенците, старите му белези вече бяха спрели да кървят), той с изненада установи, че от градините, в които се беше изправил пред неочаквания батальон, в момента бяха останали само овъглени растения и пепел, гонена от вятъра.
Не трябваше да се изненадва; все пак при тръгването му наоколо бушуваше пожар.
Далмотските стражари и войници бяха плъзнали навсякъде, но никой не му обърна внимание. Щом стигна до фоайето, през което си беше проправил път с бой миналата нощ - в момента от него бяха останали само голи греди и тлеещи въглени, - един стражар все пак се изпречи на пътя му.
- Стой - нареди мъжът и оголи оцапаните си със сажди зъби. - Никой не може да влиза и да излиза, пустовещ.
Мъжът явно го беше разпознал. Добре. Значи щеше да го сплаши по-лесно.
Едуан подуши въздуха. Знаеше, че когато го прави, очите му се наливат в червено. Усети кръвомириса на мъжа. „Солени кухни и дъх на бебе.“ Имаше семейство - колко жалко. Значи не можеше да приложи насилие.
- Ще ме пуснеш да вляза - той повдигна едната си вежда. - След това ще ме заведеш до кабинета на Дожа.
- Така значи, а? - рече мъжът насмешливо, но гласът му определено потрепери.
- Да, защото аз съм единственият човек на този континент, който може да намери момичето на име Сафия. И защото знам кой я отвлече. Хайде, мърдай - Едуан посочи с брадичка напред. - Кажи на началниците си, че съм тук.
Както и очакваше, стражарят се отдалечи. Наложи се да почака няколко минути (прекара времето в броене на мъжете около себе си), преди онзи да се завърне и да го уведоми, че да, може да бъде въведен незабавно.
Той последва семейния стражар и огледа щетите от предишната вечер. Поне половината от двореца беше напълно изгоряла. В двора положението беше още по-лошо. Оцелелите растения бяха покрити със слой пепел.
Когато Едуан най-сетне стигна до личния кабинет на Дожа, след като беше претърсен от дванайсет отряда стражари - явно имаше по един за всяка народност, присъстваща в кабинета, - той попадна посред пълен хаос. Кабинетът, застлан с дебели червени килими, с лавици до тавана по стените и бляскави кристални полилеи, очевидно беше личното убежище на Дожа, но в момента то беше превзето от хора на най-различна възраст, от всякакви класи и раси, а наоколо маршируваха войници в разнообразни униформи.
Илрийците, с лешникова кожа, се спотайваха край вратата. Копнежът по родните им планини на юг беше изписан на лицата им. Крехките шводи се бяха скупчили край прозореца, насочили очи на север, а балманците си подаваха кана, която като че беше пълна с вино. Луски, критенци, портолци... всички народности се държаха заедно.
Отсъствието на марсточаните обаче се набиваше на очи. Едуан се огледа бързо, но не видя и следа от императрица
Ванес или султанската ѝ свита.
Не забеляза и представители на Нубревна.
Скоро очите му се спряха на императора на Картора, който крачеше пред едно дълго бюро, размахваше бурно ръце, а крясъците му караха кристала да звънти. Далмотският Дож, принуден да слуша воя на Хенрик, седеше сковано зад бюрото и мърдаше притеснено.
- Аха! - разнесе се нечий тенор вляво от Едуан. - Ето те и теб.
Леополд фон Картора грациозно излезе от една сянка... Едуан се зачуди как така не беше забелязал светлокосия, облечен в зелено принц, застанал до една лавица с книги.
Както и защо не беше успял да го надуши. На бала беше запомнил мириса на наследника на императора: нова кожа и опушени огнища. Нормално беше да го долови и сега.
Объркването му бързо се разсея при появата на втори глас и втори силует от сенките. Незнайно как беше пропуснал и този мъж - което само увеличи раздразнението му. Особено предвид, че въпросният човек беше поне с една педя по-висок от всички останали в помещението.