Макар че повечето моряци явно бяха горе, тя преброи двайсет и седем мъже, свити по щайгите и облегнати на буретата. Явно нямаше каюти за екипажа. Реши да обмисли това по-късно.
От двайсет и седемте моряци, покрай които мина, деветнайсет ухапаха палец или изсъскаха „гнусна ‘матсолюбка“. Тя се престори, че не забелязва, и дори стигна дотам, че им кимна приятелски. Въпреки това се постара да запомни изпечените им от слънцето лица в сумрака. И ненавистните им гласове.
По стълбата отгоре се спусна длъгнесто, чернокожо момче с плитки до раменете. Магията на Сафи пошепна, че той е надежден, и щом мина покрай нея, тя го стисна за рамото.
- Екипажът би ли сторил нещо на една номатка?
Момчето премигна и разтърси плитки, след което отвърна:
- Не и ако адмиралът не ги подкрепи... а не мисля, че би го направил. Той не мрази ‘матсите като нас.
Гласът му определено беше женски.
- Нас?
- Не и аз! - вдигна ръце момичето. - Кълна се, честно. Нямам проблем с ‘матсите. Имах предвид екипажа.
Истина. Сафи разтри очи с кокалчетата на ръцете си. Над нея хората тътреха пети, дрънкаха с мечове, лаеха команди. Искаше ѝ се да престанат, каквато и подготовка да упражняваха в момента.
Тя възобнови краченето. Два пъти по-бързо от бавния ритъм на барабана. Три пъти. Защо не можеше да измисли план? За Изьолт изглеждаше толкова лесно, но всеки път, когато Сафи опиташе да организира мислите си, те се разпадаха като утайка в поток.
- Не бива да ходиш толкова - рече момичето, което все още следеше стъпките ѝ. - Моряците ще се оплачат и адмиралът може да те заключи.
Това я накара да се замисли. Ако я заключеха, шансовете ѝ да се отбранява или да избяга - ако се наложеше - намаляваха сериозно.
- Горе имам удобно местенце - предложи ѝ онази и посочи стълбата. - Не става за разходки, но може да гледаш подготовката.
Ноздрите на Сафи потръпнаха. Тя претича до долния край на стълбата и се взря в яркото слънце навън. Мерик беше горе. Както и Кълен, който щеше да я обезвреди и при най-малката следа от непокорство.
Ако излезете горе обаче, действително щеше да успее да огледа по-добре кораба, екипажа и разположението им. Може би ако научеше повече, щеше да успее да измъдри стратегия.
- Някой няма ли да ни види? - попита тя момичето, спомняйки си заповедта на Мерик да остане долу.
- Няма, заклевам се.
- Тогава води.
Момичето се ухили доволно отново и се покатери по стълбата. Сафи се заизкачва след нея и не след дълго се озова сред моряците, които ситняха на криволици през клатещата се палуба, вдигнали високо саби. Повечето я измериха с очи при преминаването ѝ, но не чу някой да дюдюка, не усети и враждебност. Изглежда, хората с предразсъдъците бяха главно долу.
Което означаваше, че нямаше да се задържа дълго тук. Щеше да събере каквото ѝ беше нужно и щеше да се върне до Изьолт.
Тя последва момичето, като преброи петнайсет стъпки от стълбата до сенчестия бак. Момичето се шмугна зад четири бъчви, които воняха на умряла риба, и се снижи. Сафи приклекна до нея и със задоволство забеляза, че действително беше скрита добре. Освен това от мястото си виждаше отлично упражняващите се моряци - а те, даде си сметка тя покрусено, бяха много.
При вида на целия екипаж, строен в редици, вместо да тича нагоре-надолу по въжетата или да бърше палубата, тя прецени, че са около петдесет души. Може и да бяха двойно повече - мозъкът ѝ се превръщаше в курешки от чайка, когато трябваше да смята.
Тя изви врат, докато не видя Мерик, Кълен и още трима души до руля. Всички бяха с ветроочила, а устните им се движеха едновременно.
Зад тях тя забеляза източника на непрекъснатия бумтеж.
Един младеж - с плитки като на момичето - блъскаше по огромен плосък барабан.
Идеше ѝ да строши чука му на две.
Повече обаче жадуваше за глътка свеж въздух.
- Подземни богове - обърна се тя с ругатня към момичето, - що за воня?!
- От каците е. Събираме дребната риба.
То посочи с блеснали очи най-близката каца. Сафи се загледа по дъските около себе си... действително: имаше доста люспи. Капаците и стените на каците бяха покрити с тях.
- За морските лисици са - добави момичето. - Трябва да ги храним, когато минаваме покрай тях, иначе ще ни нападнат.
- Морските... лисици - повтори Сафи с равен глас. - Говориш за митичните змии, които се хранят с човешко месо?
- Аха - момичето отново се ухили.
- Не ми казвай, че вярваш в тях. Това са просто приказки за сплашване на децата - като планинските прилепи. Или Дванайсетте храбреци.