- Които също съществуват - възпротиви ѝ се момичето.
Сякаш за да докаже думите си, тя измъкна тесте карти за таро с позлатени гърбове от джоба си и обърна най-горната.
Беше Храбрецът на лисиците, с космата синьо-зелена змия, увита около меч. Тя гледаше Сафи с лисичето си лице.
- Чуден номер - промърмори Сафи.
Пръстите я засърбяха - беше виждала много карти за таро през живота си, но никога не се беше натъквала на такива с морски лисици, вместо с червени лисици. Зачуди се какви ли са илюстрациите на другите пет бои.
- Не е номер - сопна ѝ се момичето. - Просто ти показвам как изглеждат морските лисици. Огромни морски змии, разбираш ли? Само че на няколко десетилетия сменят кожата си и излизат на брега, преобразени като красиви жени, които съблазняват мъжете.. .
- И ги завличат към смъртта им - довърши Сафи. - Легендата за планинските прилепи е същата. Интересно обаче ти всъщност виждала ли си жива морска лисица?
- Не. Обаче - побърза да добави момичето - някои от по-старите моряци твърдят, че са се били с лисиците по време на Войната.
- Ясно - рече Сафи провлачено.
И наистина ѝ беше ясно. Мерик и капитаните му явно държаха рибата на борда за успокоение на по-суеверните моряци - точно както чичо ѝ Ерон изпращаше овце в пещерите на Хастрел всяка година за „планинските прилепи“.
Тя беше прекарала цялото си детство да претърсва алпийските ливади около двореца на Хастрел за някакви следи от подобните на прилепи дракони. Беше преровила и околните пещери, в които уж живееха прилепите, беше прекарала часове до пресъхналия земен Кладенец на произхода в очакване от него внезапно да изскочи красива жена.
След десет години без помен от тях обаче тя най-сетне беше приела, че планинските прилепи - дори да бяха съществували някога - бяха изчезнали точно като водата в Кладенеца, до който се бяха срещали.
С морските лисици беше същото, каза си.
- Между другото, аз съм Райбър - залюля глава момичето. - Райбър Фортса.
- Сафия фон Хастрел.
Райбър прехапа устни, сякаш се опитваше да не се засмее. След това обаче се отказа.
- Ти си домна, нали?
Тя обърна нова карта.
Вещицата. На картата беше нарисувана жена със скрито лице, взряла се в Кладенец на произхода - всъщност в земния Кладенец на произхода. Само че за разлика от кладенеца, който беше изследвала Сафи като дете, този на илюстрацията все още беше пълен. Шестте бука около него бяха напъпили, плочите на пътеката - непокътнати, а в кладенеца проблясваше вода.
Както и Храбреца на лисиците, никога не беше виждала карта на Вещиците, илюстрирана по подобен начин.
Райбър пъхна картата обратно в тестето, а Сафи върна очи на моряците. Един млад мъж беше привлякъл вниманието ѝ. Лицето му беше потно и болезнено зачервено, а уменията му със сабята бяха плачевни. За времето, което ѝ беше нужно да изпука всичките си кокалчета, противникът му го обезоръжи два пъти. Най-лошото беше, че последният не само наближаваше преломна възраст, а и беше куц с единия крак.
Ако скоро ѝ потрябваше сабя, то момчето беше човекът, от когото щеше да я вземе.
- Екипажът ви ми се струва разделен - рече тя и се наведе назад, за да улови свежия полъх на вятъра. - Някои могат да се бият, но повечето - не.
Райбър въздъхна в потвърждение.
- Нямаме кой знае какъв опит. Добрите - тя посочи куция старец - са се били във Войната.
- Помощник-капитанът не е ли длъжен да се погрижи да станете по-добри?
Сафи присви очи към руля. Вятърът си играеше със светлата коса на Кълен, а той продължаваше да мърмори нещо заедно с другите вещи. Мерик обаче беше изчезнал.
- Той дори не следи подготовката.
- Защото движи кораба. По принцип ни натиска доста.
Нещо в отбранителния ѝ тон накара Сафи да се вгледа по-отблизо в нея. Въпреки момчешката си фигура и категорично неженствените ѝ плитки, Райбър не беше грозна. Всъщност щом се вгледа по-отблизо, Сафи осъзна, че очите ѝ бяха яркосребристи. Не сиви, а като истинско, бляскаво сребро.
Помощник-капитанът трябваше да е сляп, ако не се беше влюбил в тези очи.
- Значи сте двойка - пробва тя.
- Не - отвърна Райбър бързо, твърде бързо. - Просто той е добър помощник-капитан. Справедлив и съобразителен.
Лъжата погъделичка кожата на Сафи и се наложи тя да потисне усмивката си, преди да насочи вниманието си към Кълен. Беше просто огромен мъж с могъщи вещерски способности - мъж, който безпроблемно можеше да я обезвреди. Може би обаче зад ледената външност се криеше нещо повече.