- След като родът ни се премести в Ловац, се задържах няколко години - продължи тя, - но в крайна сметка се отказах. Исках да помагам на хората, а в столицата беше невъзможно - тя върна буркана в торбичката и обърна вещерския си знак към Сафи. - Явно е част от благословията на водовещия-лечител. Нуждая се да помагам, а когато не го правя, съм нещастна. Затова години преди да се стигне до Спогодбата, се отказах от титлата си и отпътувах за Сирмайските планини, за да положа карауенска клетва. Кладенците винаги са ме зовели, а и осъзнах, че с бялото наметало ще получа шанса си да помагам на хората. Ти откъде идваш, домна?
Сафи пое уморено дъх; веригите ѝ се разклатиха от движението.
- От Орхинските планини... в централна Картора, Там е студено и влажно. Ненавиждах го.
- А Изьолт е от селището на миденците? - Иврен положи новата превръзка на ръката на нишкосестра ѝ и почти болезнено бавно я омота около мускула ѝ. - Сега си спомням.
Гърдите на Сафи се свиха. Сребриста коса. Монахиня-лечителка.
- Вие... - издиша тя. - Вие сте монахинята, която я е открила.
- Аха - отвърна Иврен простичко. - А това е изключително важно - тя я стрелна косо с мрачен поглед. - Знаеш ли защо?
Сафи поклати глава бавно.
- Защото е... невероятно съвпадение?
- Не е съвпадение, домна, а е дело на Съдбата. Чувала ли си „Скръбта на Еридиси“ ?
- Имате предвид песента, която пеят пияните моряци?
Иврен се изхихика тихичко.
- Именно нея, макар че тя всъщност е част от доста по-дълга поема. Цял епос, който карауените смятат... - тя замълча и погледът ѝ се размаза, сякаш търсеше правилната дума. - ...за предсказание - довърши накрая и кимна, - тъй като Еридиси била видевеща, а много от виденията ѝ се сбъднали.
- Още от постъпването си в Манастира, домна, нося усещането, че и аз съм част от тази Скръб.
Сафи я измери недоверчиво с очи. Доколкото знаеше, в текста на песента се говореше само за предателство, смърт и вечна загуба. Определено не беше нещо, което човек би пожелал да се сбъдне - камо ли като негова лична съдба.
Когато обаче Иврен заговори отново, не беше за Съдбата или за предсказанията - вниманието ѝ отново се беше насочило към нежното лице на Изьолт.
- Изьолт е много болна - промърмори тя, - но се кълна в Кладенците на произхода, че няма да умре. По-скоро ще умра аз, отколкото да го допусна.
Думите ѝ разтърсиха Сафи толкова силно с наситената си истинност, че в отговор тя успя единствено да кимне. Защото тя самата беше готова на същото за Изьолт, точно както знаеше, че и Изьолт би го сторила за нея.
Мерик се беше втренчил в масата с картите пред себе си... в ефировещерската миниатюра, дадена му от Вивия. Кълен се беше облегнал на близката стена, скован и безизразен. Студът наоколо беше единственият признак, че е разтревожен.
Слънцето надничаше между облаците над „Жана“, която се повдигаше и спускаше по морските вълни. Макетът ѝ на картата се носеше гладко напред... За разлика от далмотския търговски кораб. Той беше забавил значително ход и скоро щеше да се озове точно където Мерик беше казал на Вивия, че се намира... точно в мига, в който ѝ беше казал.
Пред очите му лъжите му се превръщаха в истина.
Вероятно можеше да опита да попречи на сестра си с някоя нова измислица за рязка промяна в курса на търговския кораб... Но се съмняваше, че би му повярвала. Най-вероятно вече беше на позиция и очакваше нищо неподозиращата си жертва да премине покрай нея.
- Май ни изкопах доста дълбок гроб - обяви Мерик дрезгаво.
- Да, но после ще ни откопаеш - разпери ръце Кълен. - Винаги успяваш.
Принцът подръпна яката си.
- Бях невнимателен. Вълнението около този трижди проклет договор ме заслепи, а сега... - той издиша рязко и се обърна към Кълен. - Сега трябва да знам дали можеш да направиш необходимото.
- Ако имаш предвид състоянието на дробовете ми -подметна Кълен нетърпеливо, - те са в отлично здраве.
Стана още по-студено; около главата на Кълен проблеснаха снежинки.
- Не съм имал проблеми с тях от няколко седмици. Така че съм готов да се закълна - той сложи юмрук над сърцето си, - че мога да прелетя до кораба на Вивия и да възпра пиратския ѝ план. Поне докато не пристигнеш и ти.
- Благодаря ти.
- Не благодари на мен - поклати глава Кълен. - По чиста случайност се намираме тук, а не във Веняса. Ако все още бяхме в другия край на морето, изобщо нямаше да сме в състояние да се намесим - той замълча, след което въздухът леко се затопли. - Преди да тръгна, трябва да обсъдим още нещо.
Това не звучеше добре.