Тя дръпна веригите и изви ръце назад, за да се приближи възможно най-много до стъклото и да огледа добре черния кораб. Три мачти - пречупени наполовина. Флаг, веещ се над фалшборда.
Тя затаи дъх. Нямаше как да сбърка златния полумесец на флага. Символът на империята Марсток; зеленият фон пък издаваше, че това е флагът на марстошката флота.
- Прилепски говна - отрони Сафи.
- Вивия мисли ли, че от Далмотия няма да последва отмъщение? - обади се Иврен, без да се обръща конкретно към някого. - Пиратството не остава незабелязано - особено от морска империя.
- Съмнявам се Далмотия да отмъсти - рече Сафи.
Монахинята застина посред крачка, а тя посочи през люка, подрънквайки с вериги.
- Корабът, който е нападнала, е от флотата на Марсток.
- Кладенците да ни пазят - възкликна монахинята, после се хвърли към стъклото с пребледняло лице. - Какво стори, Вивия!
Сафи залепи лице на стъклото до нея. Нубревненските моряци водеха през трапа мъже в зелени марстошки униформи, с вързани китки. Бяха достатъчно близо и по доста от ръцете личаха ясно плътни триъгълници.
Вещерски знаци. Огневещерски знаци.
- Защо огневещите не се съпротивляват?
Тя никога не би се отказала от магията си, ако можеше да спаси себе си и приятелите си. Тя взе да тропа с крак, а в ума ѝ се завъртяха още въпроси.
- И защо ги изкарват от кораба им?
- Предполагам - поде Иврен и отново подхвана трескавото обикаляне, - че Вивия възнамерява да завладее марстошкия съд и всичко на борда му, след което да изостави собствения си кораб. Спогодбата не ѝ позволява да убие марсточаните начаса.
Сафи кимна бавно и се замисли за сложния план на чичо ѝ Ерон да предотврати Великата война. Това ли бяха действията, които можеха да разтурят Спогодбата преждевременно? Това ли се надяваше да успее да предотврати той?
Нямаше представа, нямаше и откъде да разбере, затова отново насочи вниманието си към марсточаните, които се тътрузеха към кораба на Вивия. Огневещите не бяха толкова много, но бяха достатъчно, за да отбият с лекота атаката на екипажа на принцесата.
Всъщност един брадат мъж изглеждаше толкова свиреп, че като нищо можеше сам да спаси целия си кораб. Той ръмжеше и се троскаше на всеки нубревненец, който го бутнеше по трапа. Внезапно Сафи съзря триъгълния му вещерски знак - в средата имаше празен кръг.
- Имат огневещерски лечител - рече тя, прегракнала от изненада.
- Може би - промърмори Иврен.
- Не може би - настоя тя. - Виждам знака на ръката му. Току-що мина по трапа на другия кораб.
Иврен се обърна към нея ококорена.
- Сигурна ли си?
- Аха.
Сафи се отдръпна от люка и веригите се отпуснаха. Внезапно прозря как трябваше да постъпи. Планът се нареди в главата ѝ. Знаеше откъде да мине в трюма, как да се промъкне горе и от кои моряци да се държи настрана.
- Можем да стигнем до огневещия - рече тя. - Докато другите са заети, може да го доведа тук.
- Не - Иврен сви устни в мрачна физиономия. - Недопустимо е да качим вражески моряк на този кораб. Това е прекалено - дори за мен. Но можем да обърнем плана ти наопаки и да отведем Изьолт до него.
Тя извади от наметалото си ключ и го вдигна.
- Откъде го взехте? - опули се Сафи.
- Откраднах го от Мерик - рече монахинята със суха усмивка и се изправи на крака. - Свали оковите и събуди Изьолт. Докато се уверя, че хоризонтът е чист, трябва да я изправиш на крака. Ще имаме само един шанс да направим това.
Сафи кимна и стегна рамене. И крака. Най-сетне беше време за действие - и още по-добре, беше свързано с бягане. Точно каквото знаеше да прави отлично.
В дъното на съзнанието ѝ обаче се завъртя неудобна, упорита мисъл: Мерик щеше да побеснее. В крайна сметка излагаше договора му на риск, а вече я беше оковал именно поради това.
Резултатът обаче си заслужаваше... Изьолт си заслужаваше.
Затова тя си пое дъх окуражително и грабна ключа от ръката на Иврен. После, щом монахинята напусна каютата, пъхна ключа в ключалката. Оковите се отвориха със задоволително изщракване.
Мерик прелетя на марстошката бойна галера с такава бързина, че стомахът му изостана. Кълен се носеше до него, почти невидим в бесните вихри на ветровете им. Дори през вихрушката обаче той успяваше да различи Вивия.
С набито тяло и тъмна коса като неговата, тя стоеше до трапа, свързващ марстошката галера с нейния кораб, и ревеше заповеди. Нубревненските моряци превеждаха пленените марсточани от другата страна, след което ги караха да сядат в редици на главната палуба.