- Но не се е получило - вметна Изьолт.
- Поне не в началото - Иврен спря да чисти и отправи взор в далечината. - Империите съсредоточиха последните си атаки в месеците преди Спогодбата. После изтеглиха армиите и флотите си, но оставиха магията да ни довърши. Отровата се просмука в почвата, плъзна нагоре по реките, а марстошките огньове изгориха цели гори до земята.
- Селяните и земеделците бяха принудени да навлязат в сушата. Колкото се може по-близо до Ловац. Градът обаче вече беше твърде пренаселен. Мнозина загинаха, а оттогава жертвите са нараснали неимоверно повече. Народът ни гладува, момичета, а империите са на крачка от това да ни разгромят веднъж завинаги.
Изьолт премигна. В гласа на монахинята се прокрадна нотка на обреченост, а в нишките ѝ просветна розово примирение.
До нея Сафи изпусна дъха си.
- Мерик наистина се нуждае от този договор - прошепна тя.
Гласът ѝ беше лишен от чувство. Нишките ѝ бяха притихнали, застинали - сякаш беше твърде ужасена, за да изпитва каквото и да било.
- Чичо ми обаче е направил договора невъзможен - без капчица кръв...
Във въздуха се възцари мълчание. Вятърът и виковете на моряците долитаха отдалеч. И изведнъж всичко се промени - светкавично. Заслепяващо.
Сафи отскочи от фалшборда, а нишките ѝ се запремятаха с повече цветове, отколкото Изьолт беше в състояние да изброи. Червена вина, оранжева паника, сив страх, синьо съжаление. Това не бяха крехките разкъсвателни нишки, а яки, здрави съзидателни такива. Всяко чувство, независимо от цвета му, излизаше от нея и се носеше над палубата, сякаш търсеше с кого да се свърже - когото и да било, - някой, чийто чувства да бушуват също като нейните.
Тя се обърна към Изьолт и изрече с глас от камък и лед:
- Толкова съжалявам, Изьолт...
Погледът ѝ се плъзна към Мерик, след това тя повтори:
- Толкова съжалявам, че те въвлякох в това.
Преди Изьолт да я успокои, да каже, че нищо не беше по нейна вина, с ъгълчето на очите си тя долови бяла нишка. Ужас. Тя се извъртя точно в мига, в който застаналият на главната палуба Кълен се закашля. След което се преви.
А после падна.
Изьолт се спусна към него, следвана от Сафи и Иврен. Достигнаха го заедно с някакво момиче с плитки, чиято кожа беше пълната противоположност на мъртвешката бледност на Кълен. Мерик вече беше там. Беше го вдигнал да седне и разтриваше гърба му.
Разтриваше дробовете му, осъзна Изьолт, след като спря на няколко крачки от тях. Сафи се закова до нея. Иврен обаче отиде до Кълен и приклекна.
- Тук съм, Кълен - рече Мерик дрезгаво.
Нишките му горяха със същия яркобял ужас като тези на Кълен.
- Тук съм. Отпусни дробове и въздухът ще се върне.
Помощник-капитанът мърдаше с уста като риба, опитвайки се напразно да поеме въздух. Явно успяваше да издиша, но не беше в състояние да вдиша. Кашлицата, която разтърсваше тялото му, отслабваше с всеки напън.
Опулил очи, с пребледнели бузи, Кълен се обърна към Мерик и поклати глава.
Сафи се отпусна на палубата до тях.
- Мога ли да помогна?
Тя погледна принца, после момичето, а накрая - и Кълен, който се втренчи в нея.
Помощник-капитанът обаче успя единствено да поклати глава, след което обели очи и се свлече в ръцете на Мерик.
Мерик и момичето мигновено го обърнаха по гръб, а принцът отвори широко устата му. После долепи устни до неговите и изпразни пълните си с омагьосан въздух дробове в гърлото на нишкобрат си.
И пак, и пак, без да спира. Цяла вечност - вдишване, издишване, трескави, ужасени нишки... Наоколо се струпаха моряци, макар че проявиха достатъчно разум и не се приближиха прекалено. Сафи стрелна Изьолт уплашено с очи, но тя беше безсилна. Никога не беше виждала подобно нещо.
Внезапно гърдите на Кълен се помръднаха едва-едва. Той дишаше.
Няколко мъчителни секунди Мерик задържа очи върху гръдния му кош, след което се преви на две с облекчение. Нишките му засияха в розовия оттенък на нишкобратята -чисти и бляскави.
- Благодаря ти, Ноден - промърмори той в гърдите на Кълен. - О, Ноден, благодаря ти.
Същото чувство проблесна в нишките на останалите моряци... дори в тези на Сафи и на Иврен.
При все това най-ярко грееха нишките на Мерик и на момичето... а нейните бяха обагрени в чисточервения цвят на сърценишката.
- Нека го прегледам - каза Иврен и положи нежно ръка на гърба на Мерик. - За да се уверим, че не е увредил нещо.
Мерик скочи на крака с разкривено от гняв лице. А нишките му...
Изьолт се стресна от наситеността им.