Изьолт отново понечи да иде при нея, но този път един възрастен моряк ѝ препречи пътя.
- Остави я там, малката. Или ш’те затвори и тебе.
Сякаш за да потвърди думите му, Иврен се стрелна напред с вик:
- Не може да постъпваш така с нея, Мерик! Тя е карторска домна! Не е нубревненка!
Принцът се изправи и махна леко на моряците си... макар че очите му останаха приковани в леля му.
- Ти обаче си нубревненка, така че и твоето неподчинение няма да остане безнаказано.
Нишките на Иврен се обагриха в тюркоазена изненада, а двама моряци я сграбчиха и я отнесоха към втори чифт железни крачоли. Докато я наместваха и затягаха оковите, Мерик се обърна, сякаш да си ходи.
- Значи си готов да измъчваш една домна? - извика Иврен. - Ще ѝ сториш нещо, Мерик! Ще съсипеш договора си!
Той застина и се обърна към леля си.
- Налагам наказание, не мъчение. Последиците от неподчинението ѝ бяха известни. Освен това - добави той със смъртоносно спокойствие - що за адмирал... що за принц... щях да бъда, ако не спазвах собствените си закони? Домната оцеля невредима след нападението на морските лисици, така че няколко часа в железата няма да ѝ навредят. Обаче ще ѝ дадат време да помисли за ада, който ни навлече.
- Не беше нарочно - обади се Сафи, заковала очи в него. - Не съм искала да наранявам нито теб, нито Кълен... нито Нубревна. Не знаех за марсточаните - кълна се, адмирале. Чичо ми ме увери, че никой няма да тръгне по петите ми!
Изьолт се изумяваше все повече. Пред очите ѝ нишките над главата над Сафи - както и тези над главата на Мерик -туптяха с някаква сурова, неутолима нужда. Нишките на Сафи се спуснаха към неговите, а те пък се увиха и усукаха около тях.
Пред очите ѝ нейните се измениха - от съзидателни станаха свързвателни.
С две широки крачки Мерик отново се озова до Сафи и приклекна. Вгледа се настоятелно в очите й; тя устоя на погледа му.
- Ако не беше магията на Кълен, всички вече щяхме да сме мъртви. Причината беше безразсъдното ти неподчинение. Това не може да остане безнаказано. Договорът със семейството ти все още е валиден и по един или друг начин ще те закарам до Дейна. След което ще осигуря храна за народа си.
За един... за два удара на сърцето пространството между тях - нишките, горящи между двамата, - лумнаха в една ярка, алена нишка.
Изьолт обаче нямаше време да определи нюанса точно - дали беше уплътняваща се нишка на любовта, или на непростимата ненавист - тъй като цветът избледня, а тя се зачуди дали всичко това не беше плод на собственото ѝ въображение.
Беше почти забавно колко бързо гордо изправената снага на Сафи се озова в капана на железата - като набито куче. Неподвижна. Приклещена. Без изход.
При това без никаква съпротива. Просто се беше подчинила, учудена, че е готова да приеме оковите толкова лесно. Учудена къде се беше загубила способността да нападне. Да побегне. Какво ѝ оставаше от предишния ѝ живот, ако загубеше и умението си да бяга? Къде щеше да иде щастливото съществувание, изпълнено с таро, кафе и мечти?
Всичките ѝ надежди за свобода бяха изпепелени. Нямаше място, което да нарече „свое“ заедно с Изьолт. Нямаше как да избяга от двора на император Хенрик, от кроежите на чичо си Ерон и от живота като веровещица-беглец.
Изьолт обаче беше спасена. Раната ѝ беше излекувана и тя беше спасена. Заради това си струваше, нали ?
Сафи се загледа в нишкосестра си, която се тътреше след Мерик по палубата - умоляваше го с безизразно лице, въпреки погнусата на моряците около себе си. Мерик не ѝ обръщаше внимание; той се покатери на квартердека, зае мястото си на руля и заповяда ветробарабанът отново да подеме ударите си.
Изьолт се отказа. Спря пред стълбата към вътрешността на кораба и се обърна към Сафи. Изглеждаше по-безпомощна дори от миговете, в които беше на прага на смъртта.
Заваля. Нежният ръмеж по кожата на Сафи би трябвало да я успокои, но всъщност тя имаше чувството, че вали киселина. Загуби се в самата себе си. Светът сякаш я задушаваше. Не можеше да помръдне крака. Беше в капан, а капанът - в нея самата. Завинаги щеше да си остане такава. Затворена в това тяло, в този ум. Окована в собствените си грешки и нарушени обещания.
„Затова всички те изоставят. Родителите ти. Чичо ти. Хабим и Матю. Мерик”.
Името на принца заеча в ушите ѝ. Затуптя в едно със сърцето ѝ, с дъжда. В едно с барабана.
Той искаше просто да спаси родината си, но Сафи не се беше трогнала от това - нито заради него, нито заради живота на всички, които зависеха от него.