Принцът вдигна хладно ръка и заговори без помен от страх в гласа - а за учудване на Едуан, страх нямаше и в кръвта му.
- Ако намерите Сафия фон Хастрел преди мен, императрице, ще ми я доведете незабавно или ще понесете последствията.
- Толкова много ли обичате играчката на чичо си? - Ванес обърна длан нагоре и ножът над врата на Леополд се отдръпна на няколко сантиметра. - Толкова ли я цените, че сте готов да поемете риска да ме разгневите?
Устните на принца се кривнаха нагоре, но в усмивката му нямаше и следа от веселост.
- Познавам Сафия фон Хастрел, откакто се помня, Ваше Кралско Съвършенство. Когато му дойде времето, от нея ще стане отличен предводител. От типа, който поставя своя народ пред себе си - той стрелна многозначително с очи гривните на Ванес. - Така че запомнете думите ми, Избрана щерко на Кладенеца на огъня, ако не ми доведете бъдещата императрица, ще дойда в Марсток и сам ще си я взема. Сега свалете остриетата, преди неволно да се намушкам на някое. Това би изтрило името ви от Двайсетгодишната спогодба, повярвайте.
В каютата се възцари Напрегнато мълчание, а Едуан задържа вещерските си способности на пълни обороти. Готов... готов...
Остриетата се извъртяха мазно. После се отдръпнаха и паднаха.
Той улови най-близкото във въздуха, но другите две паднаха на масата. И на пейката. Той ги вдигна, а Леополд протегна ръка и взе нов захаросан плод.
- Благодаря за лакомствата, Велика разрушителко - той се усмихна ласкаво. - Винаги е огромно удоволствие да ви видя.
Без да казва и думичка повече, изпънал рамене като човек, който владее положението, Леополд Четвърти закрачи към вратата.
- Хайде, монахо - рече. - Загубихме време, трябва да наваксаме.
Едуан тръгна след него, но магията му не изпускаше Императрицата и Усойниците ѝ. Никой обаче не направи опит да ги възпре и след няколко мига мъжете се отдалечаваха от очуканата марстошка галера.
Щом стъпиха здраво на борда на катера си - а Леополд се развика на командир Фиц Григ да му донесе чисти бричове, - Едуан изгледа принца недоверчиво през присвити очи.
- Императрицата излъга, че на борда няма приливовещи - рече той, щом командирът изчезна под палубата.
- Предположих - Леополд се втренчи в невидимо петънце на ръкавела си. - Излъга също, че не се интересува от Сафия фон Хастрел. Само че - той вдигна очи - аз имам едно предимство пред Императрицата на Марсток.
Едуан повдигна вежди.
- Имам теб, монах Едуан, а това - не се съмнявай - определено я е изплашило.
ДВАДЕСЕТ И ОСЕМ
- Дръжте фенерите стабилно! - изрева Мерик от руля.
Двамата моряци насочиха фенерите на „Жана“ към вълните. Луната им осигуряваше някаква светлина, когато облаците благоволяха да се разнесат, но не беше достатъчно... особено с неумолимия дъжд.
Без Кълен, който да издуе платната на „Жана“, или вещиците на Мерик, които да понесат коритото, той трябваше да натисне здраво екипажа - както и самия себе си.
Обаче нямаше друг избор, а времето течеше.
Трябваше да открие самотния, назъбен връх - Самотното копеле, както му казваха двамата с Кълен, - преди приливът съвсем да го покрие. Зад него имаше скрит залив. Семейна тайна, която щеше да позволи на екипажа му да си отдъхне в безопасност.
Ако „Жана“ изпуснеше прилива обаче, щеше да му се наложи да чака до следобед на следващия ден... което щеше да позволи на марсточаните или на морските лисици да ги настигнат.
Погледът му се премести върху домната и Иврен, все още в окови. Мокрите златни коси на Сафия висяха тежко, а бялото наметало на леля му беше посивяло от водата. Както никога, от Изьолт нямаше и следа. Тя беше проверила Сафия и Иврен сто пъти през първите четири часа от наказанието. От два удара насам обаче момичето стоеше под палубата. Вероятно спеше.
Което радваше Мерик. При всяко нейно идване с увещанието той да пусне Сафи, мускулите на врата му се стягаха. Раменете му се прибираха към ушите и той потупваше джоба си - за да се увери, че споразумението с Хастрел все още е там. Листата хартия се бяха превърнали в последната му надежда за спасение, затова не се разделяше с тях.
Той провери документа за хиляден път. Листата бяха омачкани и мокри от дъжда...
Подписите бяха непокътнати, затова щеше да остави Сафия в оковите още малко. Може и да не беше като Вивия по отношение на дисциплината, но все пак неподчинението си имаше последици. Екипажът му знаеше това - дори го оценяваше, - така че той не можеше изведнъж да омекне. Дори и решението му да окове жената, която един ден можеше да стане императрица на Картора, да имаше последствия в бъдещето... Дори Сафия и годеникът ѝ Хенрик да го накараха да си плати за изпълнението... не го интересуваше. Предпочиташе да запази уважението на екипажа си, отколкото да се тормози какво би могъл да стори някакъв идиотски владетел на страна, която, така или иначе, беше осакатена.