„Дама-прилеп и Поп-лисица - обади се въображението ѝ... - след това тя се опомни: - А може изобщо да нямаме боя, да сме прости жокери.“
Мерик оправи яката си и обърна очи към вратата.
- Храната ще пристигне всеки момент, домна, затова се почисти. И се изтъркай добре - заради себе си и заради мен.
Той ѝ се усмихна пак бегло, след което напусна сковано каютата. Сафи го проследи с очи, изчака да излезе...
Вратата се затвори с щракване и още преди сърцето ѝ да е ударило, тя се беше хвърлила към свитъка и го беше разтворила.
Познатият ѝ почерк изреждаше точно онова, което ѝ беше описал Мерик.
Настоящото споразумение е между Ерон фон Хастрел и Мерик Нихар от Нубревна. Мерик Нихар ще предостави превоз на Сафия фон Хастрел, от Веняса е Далмотската империя до Лейна е Нубревна. Пасажерката трябва да бъде доставена невредима на седмия кей в Лейна, след което ще започнат преговори за търговско споразумение.
Всички уговорки на страница втора от настоящия договор ще бъдат прекратени, ако Мерик Нихар не успее да доведе пасажерката до Лейна, ако кръвта ѝ бъде пролята или ако тя загине.
Сафи отгърна на втора страница, която беше изпъстрена със скучни думи от типа на „внос“ и „пазарна стойност“. Тя стисна хартията между пръстите си. Беше тънка и лъскава. „Думовещерство.“
Почеркът безспорно принадлежеше на Матю, така че тя не се съмняваше чия беше и магията.
Документът беше същият като Двадесетгодишната спогодба. Ако уговорката бъдеше спазена, Мерик и чичо Ерон можеха да променят написаното в договора и да преговарят и от голямо разстояние.
Сафи стигна до края на документа. Завършекът беше общоприетата формула - практически същият като последната страница на Спогодбата.
Ако всички страни са в съгласие, трябва да се подпишат отдолу. Ако някоя от страните не успее да изпълни договорените условия, неговото/нейното име ще изчезне от настоящия документ.
На вратата се почука.
Сафи подскочи и побърза да навие страниците на договора.
- Един момент!
- Нося ви храна - долетя приглушен глас.
„Кълен.“
Грубият помощник-капитан. Тя метна договора на масата и се стрелна към дъното на каютата. След това натопи една кърпа във ведрото и рече:
- Влез!
След това лицето ѝ се вкамени. Щеше да съдейства на новите си съюзници, но при най-малкия знак за неприятности - и при най-незначителния намек, че Кълен може отново да посегне на дъха ѝ, - щеше да вземе нещата в свои ръце. Мечовете ѝ бяха под ръка, а пред себе си имаше договор, в който пишеше, че никой не бива да пролива кръвта ѝ.
СЕДЕМНАДЕСЕТ
Мерик закрачи по главната палуба на „Жана“, смръщен поради силното слънце. Откарването на Сафия фон Хастрел до Дейна без инциденти можеше да се окаже по-трудно, отколкото беше очаквал. Държеше се така, както се биеше и танцуваше: докарваше хората до ръба и изпитваше търпението им.
Положението не ставаше по-добро и от факта, че откакто я беше спасил, краката ѝ - смущаващо по-светли от ръцете и лицето ѝ - непрекъснато се набиваха пред очите му. Смущението му идваше именно от светлия им цвят. Безспорно гледаше кожа, предназначена само за очите на интимната ѝ половинка.
Мерик изпръхтя. Не беше разумно да допуска интимни мисли за Сафия фон Хастрел. При всяка мисъл за нея - при всяко нейно доближаване - нихарският гняв се пробуждаше. И бързо достигаше точката на кипене.
Откакто беше изпуснал нервите си в трапезарията на Дожа, във вените му бе потекла сила, от която се задъхваше. Тя го подтикваше да призове могъщи, гневни ветрове. Беше същият див гняв, който беше изпускал твърде лесно като дете. Не биваше да му се поддава сега - ако не за друго, то защото така приличаше твърде много на Вивия. Необуздан и яростен.
А той не обичаше необуздаността. Не обичаше бурното море. Харесваше реда, контрола и съвършено опънатите пешове на ризата. Обичаше спокойното море, ясното небе, както и мисълта, че гневът му е на километри от него.
Ето защо се налагаше да отбягва Сафия колкото може - независимо от лекотата, с която тя предизвикваше усмивката и смеха му. Независимо от мислите, които пораждаше гледката на краката ѝ у него.
Най-близките от хората на Мерик - от екипажа от предишния му кораб - спряха да бършат и козируваха. Отсечени, сърдечни поздрави на мъже, на които можеше да има доверие, докато не потънеха за последно под вълните.
Той кимна рязко, след което погледът му се спря на приливовещия на руля. Той беше остатък от екипажа на крал Серафин и подобно на повечето стари кучета на краля изобщо не беше впечатлен от Мерик. Поне управляваше „Жана“ добре.
Засега.
Мерик огледа щателно всички мачти, такелажа, платната. Всичко изглеждаше в ред, затова той се насочи към стълбата към вътрешността на кораба.
Щом слезе и се настани удобно в пасажерската каюта, забеляза, че леля му притеснено попипва обецата си с опал.
- Току-що говорих с гласовещия Хермин - рече тя тихо. - Успял е да се свърже с гласовещия в Карауенския манастир. Оказва се, че монасите на фара са имали заповед да заловят домната жива, но щом я съзрели, повечето отстъпили.
- Защо? - попита Мерик и хвърли поглед на спящата Изьолт.
Не можеше да си представи защо някой би изпитал страх от момичето. И все пак като момче той беше виждал много номатски кервани, така че беше свикнал с мъртвешката им бледност и черната като катран коса.
Леля му не отговори, затова той отново се обърна към нея. Тя клатеше глава.
- Знам със сигурност само, че един монах все още е по петите на домната. Името му е Едуан. Работи за онзи, който плаща най-добре.
Иврен издиша тежко, застана до прозореца и присви очи срещу слънцето.
- Докато той е жив, момичетата са в опасност... защото Едуан е кръвовещ, Мерик.
Мерик отпусна глава назад.
- Нима кръвовещите съществуват?
Леля му кимна мрачно. Той се замисли за случилото се край фара. В лудостта на битката беше решил, че си е въобразил червеното в очите на младия монах. Както и начина, по който беше приклещил Сафия на място.
Да, но не. Всичко беше истина. Кръвовещият беше истина.
- Разбирам, но този кръвовещ надали ще ни застигне преди Лейна - изрече той бавно. - А щом свалим домната на сушата, той престава да бъде наша грижа.
Иврен вдигна вежди.
- Толкова лесно ще изоставиш момичетата на вълка?
- Да, ако така ще защитя екипажа си. И Нубревна.
- Добре, но цял един екипаж може да се справи с един противник. Бил той и кръвовещ.
- Не и без жертви. Не мога да рискувам живота на моряците си за две момичета - независимо колко отчаяно се нуждаем от този договор. Щом оставим домната, тя и приятелката ѝ вече не са моя грижа.
- Толкова много време ли е минало от последната ни среща? - бузите на Иврен поруменяха. - Ако смяташ, че ако се държиш като Вивия... ако изоставяш безпомощни момичета... баща ти ще те уважава повече, то може би не си струва да се стремиш към това уважение.
За един дълъг миг се чуваха само стоновете на кораба и плисъкът на вълните.
- Нямаш право - просъска Мерик най-сетне - да ме сравняваш с Вивия. Тя се отнася с екипажа си като с храна за рибите; аз гледам на тях като на семейство. Тя избира пиратството, за да изхрани Нубревна; аз търся постоянно решение - Мерик повиши глас, а гневът му закипя и грейна ярко. - Домна фон Хастрел е едно такова решение, а самата тя далеч не е безпомощна. Така че ще защитя хората си - със зъби и нокти - и ще я оставя да се оправя сама.
Изьолт се размърда в съня си на кревата, а Мерик издиша и застави гнева си да затихне. Леля му искаше да помогне и с пълно право се опитваше да му попречи да постъпва като сестра си.