„Събуди се“, каза си тя.
- Остани заспала - пророни сянката.
Гласът ѝ беше познат: беше нейният собствен.
- Остани заспала, но отвори очи...
Гласът беше по-силен от нея. Обви ума ѝ в лепкав, непроницаем сироп и колкото и да крещеше сама на себе си да се събуди, успя да направи единствено това, което искаше гласът.
Тя отвори очи и съзря насмоления параван на каютата.
- Кораб - пророни сянката. - А сега кажи, нишковеща, как е името ти?
Сянката продължаваше да говори с гласа на Изьолт, макар че думите ѝ долитаха някак изкривено, сякаш тя непрекъснато се усмихваше.
- И с друго момиче ли пътуваш? С веровещица? Така трябва да е, защото в момента нишковещиците в морето не са много - само три, ако трябва да бъдем точни, а от тях само една е на нужната възраст.
- Кой... - понечи да каже Изьолт, макар че успя да изтръгне самотната дума от устните си с огромно усилие.
Гласът ѝ прозвуча като от хиляди километри и тя се зачуди проговорила ли беше всъщност в действителния свят... и затова ли гърлото ѝ пареше от усилието.
- Кой е там?
Задоволството на сянката нарасна, а по гръбнака на Изьолт пропълзя ледена тръпка;
- Ти си първият човек, който ме усеща! Никой досега не е чувал думите и заповедите ми. Просто следват нарежданията. Как така ти разбра, че съм тук?
Изьолт не отговори. При изричането на въпроса цялото ѝ тяло се беше разтърсило от нажежена до бяло болка.
- Бре, бре - обяви сянката, - тежко болна си, а ако умреш, аз няма да науча нищичко.
Тя се приближи и пръстите ѝ зашариха из мислите на Изьолт.
- Между другото, хич не е лесно да те разчета - доста си затворена. Казвали ли са ти го досега?
Тя не дочака отговора ѝ. Вместо това в ума на Изьолт прогърмя въпрос:
ПЪТУВАШ ЛИ С ВЕРОВЕЩИЦАТА НА ИМЕ САФИЯ?
Стомахът ѝ се сви. Ледът по гръбнака ѝ плъзна и по кожата. Тя напрегна цялата си сила и всичко, което беше научила, за да смаже чувствата си, мислите си, всяка частица знание, която заплашваше да излезе на повърхността.
Обаче беше твърде бавна. Сянката долови страха ѝ и се вкопчи в него.
- Така е! Така е! Трябва да е така, за да реагираш толкова остро. О, днес Съдбата е благосклонна към мен. А и беше далеч по-лесно, отколкото очаквах.
От сянката струеше щастие. Изьолт си я представи как пляска с ръце от радост.
- А сега се постарай да оцелееш, мила нишковещичке, нали така? Нали ще се справиш? Ще ми потрябваш пак, когато му дойде времето.
„Времето?“, помисли си Изьолт, неспособна да проговори.
- До нови срещи! - изчурулика сянката. После тъмното присъствие се стопи.
А Изьолт се събуди наистина.
Следващите няколко минути бяха неясна смесица от монахинята, която ѝ помагаше да се надигне, нишките на Сафи, които блестяха ярко в дъното на каютата, и всичко останало, което се въртеше и виеше.
- Сафи?
-Тук съм, Из.
Изьолт леко се успокои - докато монахинята не насочи вниманието си към превръзката. Тогава ѝ се наложи да напъне всички сили, за да не ѝ се разкрещи да върви по дяволите! О, да я пази Луната майка, нима беше възможно да изпитва толкова силна болка?
„Тежко болна си“, беше казал гласът на сянката. При вида на уплашените сиви нишки, които се виеха над монахинята и над Сафи, Изьолт се убеди, че е бил прав.
Онова, което не знаеше, обаче беше дали гласът беше истински.
Тя сграбчи китката на монахинята.
-Ще умра ли?
Иврен застина на място.
- Има... има такава опасност. Над мускула тегне проклятие, но правя всичко възможно да запазя кръвта ти чиста.
Тя едва не се изсмя при думите ѝ. Корлант явно беше омагьосал стрелата си. „Нищо чудно, че изглеждаше толкова самодоволен, след като ме улучи.“ Беше му ясно, че раната в крайна сметка ще я убие.
Макар че... защо? Причината, поради която Корлант желаеше смъртта ѝ, все още ѝ убягваше. Ако наистина копнееше просто да отмъсти на Гречя и Алма, не би насочил толкова решително лъка си към нея.
В момента обаче ѝ беше непосилно да мисли за това. Твърде много мисли, объркващи и противоречиви. Умът ѝ нямаше сили да се справи с тях.
- Водата ще ти помогне - монахинята наклони глава към мяха с вода. - Моля те, опитай да пийнеш. Аз ще ти потърся храна.
Тя се изправи на крака и напусна каютата.
Изьолт завъртя глава към Сафи. За миг, по-кратък и от удар на сърцето, почти ѝ се прииска да можеше да заплаче -да можеше да отрони няколко сълзи с лекотата, с която го правеха останалите. Само колкото Сафи да разбере какво облекчение изпитва, че тя е тук.
- Окована си.
Сафи присви очи.
- Ядосах адмирала.
- Че как иначе.
- Не е смешно - Сафи се облегна на стената; нишките ѝ пулсираха в същото сиво и в зеленото на тревогата. - Положението е лошо, Изьолт, но ще поправя нещата, чуваш ли? Заклевам се, че ще ги оправя. Иврен обеща да ни помогне.
Иврен. Значи така се казваше монахинята. Иврен. Простичко, непринудено.
- Какво ти се е случило, Из? Как пострада?
Тя изпусна насечено дъха си и пророни:
- По-късно. Ще обясня... по-късно. Кажи как се озовахме тук.
Сафи хвърли предпазлив поглед към вратата, след което снижи глас:
- Всичко започна във Веняса, точно след като Хабим те отпрати.
Тя подхвана разказа за случилото се, но на Изьолт ѝ ставаше все по-трудно да се задържи в действителността... да подбира подробностите, които имаха значение.
Ягоди с шоколад... Без значение, реши тя замаяно. Обаче танц с принц Мерик от Нубревна? Значимо. Обявена за годеница на Хенрик Карторски - само защото императорът може би знаеше за способностите ѝ...
- Чакай - прекъсна я Изьолт и премигна, защото рамото я преряза. - Ти си годеница на императора? Това значи ли, че си императрица на Картора...
- Не! - прекъсна я Сафи и добави по-спокойно: - Чичо Ерон каза, че няма да се наложи да се омъжа за Хенрик.
- Но ако Хенрик знае за способностите ти, какво значи това? Кой друг знае?
- Нямам представа...
Сафи сбърчи чело, а после зареди още по-бърз поток от думи и довърши разказа си.
Втората половина обаче беше по-объркваща и от първата, а и след вестта за годежа Изьолт сякаш загуби способността да я следи. Ако Сафи станеше императрица, тя нямаше да има къде да иде.
Вратата щракна и се отвори. Иврен се вмъкна вътре с купа в ръка.
- Защо пациентката ми изглежда двойно по-бледа - изсъска тя на Сафи, - отколкото при излизането ми? Изтощила си я, домна!
- Аз винаги съм бледа като мъртвец - рече Изьолт и спечели притеснена усмивка от Сафи.
Когато монахинята най-сетне прецени, че Изьолт се е нахранила достатъчно, тя я положи обратно по гръб. Сафи подрънка с веригите и извиси глас:
- Ще намеря огневещ-лечител, Из, чу ли? Заклевам ти се, че ще намеря, заклевам ти се, че ще се оправиш.
- Приемам клетвата - прошепна Изьолт.
Клепачите ѝ тежаха твърде много, за да ги задържи отворени, затова тя ги остави да се спуснат.
- Ако не намериш лечител, Саф, и аз умра, обещавам да те преследвам в остатъка... от окаяния ти... живот.
Смехът на Сафи гръмна, неистово силен, и Изьолт за миг повдигна клепачи. Нишките на нишкосестра ѝ бяха истерично бели.
Обаче... о, Иврен се усмихваше. Това беше хубаво. В сърцето ѝ се разля едва доловима топлина.
Тя усети ръката на монахинята на челото си. След един удар на сърцето ѝ въпреки скърцането на корабните греди, магията на Иврен бързо я дръпна под вълните на съня.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ
С излизането си на главната палуба, за да изпрати Кълен при Вивия - и да нареди „Жана“ да тръгне след него, - Мерик забеляза разкъсани лилави облаци по вечерното небе.
Рано или късно щеше да завали, но за момента въздухът беше тежък и задушен. Беше настъпило онова безветрено затишие, при което корабите без вещици не можеха да помръднат.