Подобно на миналата нощ моряците на „Жана“ се бяха строили в редици на палубата - всички, с изключение на Райбър, която стоеше до ветробарабана, приковала очи в Кълен на носа.
Мерик потисна въздишката си при вида ѝ. Трябваше да ѝ напомни да избягва да го зяпа така откровено. Знаеше за тайната им с Кълен, но останалите моряци - не. И не биваше да разбират. Не и ако Райбър искаше да остане на борда на кораба и в екипажа му.
Той закрачи към квартердека, за да огледа хората си. За разлика от предишната нощ, сега нямаше нужда да пазят тишина. Затова той се насили да се усмихне - с усмивката, която слагаше, когато беше насаме с малкия си екипаж и пореше вълните на връщане към Нубревна.
- Да подхванем песен за плаването - изрева той. - Какво ще кажете да започнем със „Стария „Ейлен“?
„Стария „Ейлен“ им беше любима и няколко моряци също грейнаха с усмивки, щом той се насочи към ветробарабана и пое неомагьосания чук от Райбър. Нито тя, нито друг от екипажа имаше представя накъде са се насочили. Много му се искаше да мисли, че биха се противопоставили на пиратския план на Вивия, но не беше съвсем сигурен.
Той блъсна четири пъти по барабана, а на петия моряците на „Жана“ подеха песента.
Прегракналите от солта гласове на моряците подхванаха третия куплет, а Мерик подаде чука на Райбър и застана на мястото си до тримата приливовещи. Именно в този миг Кълен реши да се издигне над палубата, следван от ревящите вихри на вятъра. Не след дълго той беше просто точка на хоризонта.
Най-младият от приливовещите подаде на Мерик ветроочилата, той ги сложи и щом издутият свят разкриви измеренията си, той излая:
- Съберете водите си, мъже!
Приливовещите издуха гърди като един. Мерик направи същото: пое въздух и усети познатата мощ. Под нея не тлееше гняв. Той беше спокоен като крайбрежна плитчина. След това и той, и приливовещите издишаха. В краката му се завихри вятър. Към кораба се понесоха вълни.
- Пригответе приливите! - гръмна гласът му и стихията в него излезе навън и въздухът около него забушува.
- Пазете се!
Огромният заряд на магическата сила се изля от тялото му. Над кораба се изви горещ, сух вятър. И опъна платната.
В същия миг водите на приливовещите заблъскаха по ватерлинията на „Жана“ и корабът се понесе напред. Коленете на Мерик потрепериха и той удивено си спомни колко по-гладко тръгваше корабът, когато нещата бяха под контрола на Кълен.
Мерик се остави на ритъма на песента и на ударите на ветробарабана. Силата вибрираше в тялото му, учудващо гладко... необичайно необятна. Както никога досега, той имаше чувството, че има повече магия, отколкото му беше нужна, и докато приливовещите пееха тихичко, ветровете му изпъваха платната на „Жана“. Скоро и неговият глас се включи в песента.
Скоро песента свърши, но Райбър продължи да думка по барабана и изви глас: „Девиците на север от Ловац!“. Това беше любимата ѝ песен, тъй като самата тя беше девица северно от Ловац.
Четири такта по-късно хорът на моряците отново запя. „Жана“ продължи по пътя си, порейки вълните като игла в платното, без да губи дребния силует на Кълен от поглед.
Докато той престана да бъде малък... зададе се насреща им с такава скорост, че Мерик реши, че ще се сблъскат.
Кълен забави, забави, а после се прекатури по палубата, пръсвайки моряците на пътя си.
- Не е далмотски кораб! - изрева и се надигна на крака, след което се спусна към руля, до Мерик, с ярко зачервено лице. - Вивия вече е нападнала, но онова изобщо не е далмотски търговски кораб.
Мерик премигна глупаво при тези думи. Кълен говореше несвързано - бръщолевене, родено от нахлулата в мозъка му кръв.
- Не е търговски кораб?
- Не - отговори Кълен задъхано. - Марстошки боен галеон, който носи оръжие и огневещи.
Сафи се взря през люка в лавандуловото небе и кроткото море. След като Иврен нахлу в каютата, ръмжейки нещо за „кучката Вивия“, тя опъна веригите и насочи вниманието си от другата страна на стъклото. Релефът променяше формата си пред очите ѝ... вероятно се променяха и враговете ѝ. Мерик беше споменал сражение, а тя предполагаше, че се бяха насочили право към него.
През цялото време Иврен не спря да крачи наоколо... тревогата ѝ не беше насочена към някого конкретно, но крачките ѝ съвпадаха с такта на барабана. Изьолт просто продължаваше да спи.
Накрая бдителността на Сафи беше възнаградена: на хоризонта изплуваха няколко неясни черни точки, които постепенно добиха формата на нубревненски боен кораб като този на Мерик и на втори, чийто корпус беше толкова тъмен, че изглеждаше почти черен.
Тя дръпна веригите и изви ръце назад, за да се приближи възможно най-много до стъклото и да огледа добре черния кораб. Три мачти - пречупени наполовина. Флаг, веещ се над фалшборда.
Тя затаи дъх. Нямаше как да сбърка златния полумесец на флага. Символът на империята Марсток; зеленият фон пък издаваше, че това е флагът на марстошката флота.
- Прилепски говна - отрони Сафи.
- Вивия мисли ли, че от Далмотия няма да последва отмъщение? - обади се Иврен, без да се обръща конкретно към някого. - Пиратството не остава незабелязано - особено от морска империя.
- Съмнявам се Далмотия да отмъсти - рече Сафи.
Монахинята застина посред крачка, а тя посочи през люка, подрънквайки с вериги.
- Корабът, който е нападнала, е от флотата на Марсток.
- Кладенците да ни пазят - възкликна монахинята, после се хвърли към стъклото с пребледняло лице. - Какво стори, Вивия!
Сафи залепи лице на стъклото до нея. Нубревненските моряци водеха през трапа мъже в зелени марстошки униформи, с вързани китки. Бяха достатъчно близо и по доста от ръцете личаха ясно плътни триъгълници.
Вещерски знаци. Огневещерски знаци.
- Защо огневещите не се съпротивляват?
Тя никога не би се отказала от магията си, ако можеше да спаси себе си и приятелите си. Тя взе да тропа с крак, а в ума ѝ се завъртяха още въпроси.
- И защо ги изкарват от кораба им?
- Предполагам - поде Иврен и отново подхвана трескавото обикаляне, - че Вивия възнамерява да завладее марстошкия съд и всичко на борда му, след което да изостави собствения си кораб. Спогодбата не ѝ позволява да убие марсточаните начаса.
Сафи кимна бавно и се замисли за сложния план на чичо ѝ Ерон да предотврати Великата война. Това ли бяха действията, които можеха да разтурят Спогодбата преждевременно? Това ли се надяваше да успее да предотврати той?
Нямаше представа, нямаше и откъде да разбере, затова отново насочи вниманието си към марсточаните, които се тътрузеха към кораба на Вивия. Огневещите не бяха толкова много, но бяха достатъчно, за да отбият с лекота атаката на екипажа на принцесата.