В гърдите ѝ се надигна благодарност... и облекчение...
Тя се стовари на палубата. Той също. Върху нея. После корабът се лашна на другата страна, той се претърколи встрани и прогърмя:
- Какво търсим тук, по дяволите?
Тя премигна стреснато, но после се изправи на крака и извика:
- Ти ще ме предадеш на марсточаните!
- Не, вече се отказах!
Той извади абордажната си сабя и във вихър от стомана взе да реже въжетата на пленниците. Едно след друго. Докато работеше, изкрещя:
- Ноден е благосклонен към мен, домна, а само глупакът би загърбил подобна чест.
- Чест? - изписка тя, преряза въжетата на един старец и се втренчи във водата. - Що за чест е да те връхлети трижди проклета морска лисица?
- Стига приказки! - той посочи стълбата на кораба. - Слез долу и не се показвай!
- Не го прави! - извика Изьолт и се спусна към Сафи.
Иврен я последва. Нишкосестра ѝ продължи задъхано, със сгърчено лице:
- Лисицата се е насочила към кърмата. Трябва да стигнем при хората отпред.
Без дума повече те се спуснаха към предната част на кораба. Сафи и Изьолт дърпаха бясно хората от парапета и ги блъскаха към Мерик и Иврен, които режеха въжетата им неуморно. Огневещите не помръдваха от формацията си, готови за бой.
Лисицата обаче беше прекалено, прекалено бърза за тях - и за когото и да било другиго. Тя се вряза в кърмата на кораба. Разнесе се пукот на дърво, корпусът се издигна рязко нагоре и Сафи едва не полетя към морето.
Водата пред носа изригна. Втората лисица се изправи във въздуха с писък и се устреми към тях, готова да събори колкото хора успее от голата палуба - независимо че тялото ѝ гореше.
Сафи погледна Изьолт. Нишкосестра ѝ кимна. Както преди, момичетата се оставиха на гравитацията и затрополиха заедно надолу по палубата. Право към пастта на морската лисица.
Сафи се отблъсна от парапета - застанал почти успоредно на повърхността на морето - и изпъна тяло колкото можеше. Ножът ѝ се заби в косматата челюст. Обля я кръв.
Зададе се и Изьолт. Носеше се ниско по фалшборда. Ятаганът ѝ се заби дълбоко във врата на чудовището. Морската лисица подскочи и главата ѝ се отпусна.
Изьолт изтръгна ятагана и от онази рана също плисна кръв. Сафи се претърколи надолу и с всички сили нанесе съвършен удар с ножа си.
Създанието беше отворило широко уста. Тя запрати ножа напред, той влетя в гърлото на лисицата и се заби там.
Изьолт пък замахна с ятагана и съсече челото на чудовището.
Морската лисица нададе вой - отчаян, обречен вой, -след което потъна под вълните.
Първата лисица пусна кораба. Съдът се стовари в морето, а Сафи и Изьолт едва успяха да се вкопчат в парапета, преди да бъдат изхвърлени зад борда* Пръсна солена вода, навсякъде се търкаляха и залитаха хора, но те двете се държаха здраво.
Накрая корабът се успокои. Сафи успя да се вдигне на крака и издърпа и нишкосестра си до себе си.
- Как си? Къде те боли?
- Навсякъде - ухили се Изьолт. - Болкокамъкът не е особено силен.
Преди Сафи да успее да извика Иврен на помощ, Мерик изрева:
- Още е рано за празнуване!
Стъпките му прокънтяха по палубата, а около него се завихри все по-шеметен вятър. Иврен тичаше след него.
- Животното още не е мъртво.
Той достигна до Сафи и вятърът се заигра с дрехите и с косите ѝ.
- Ще се върне.
- А и марстошката флота все още се носи насам - вметна Иврен и посочи хоризонта.
- Да не говорим за втората морска лисица - Изьолт сграбчи Сафи за ръкава и я дръпна от парапета. - Плува стремително към нас, този път към носа.
- Дръжте се - изрева Мерик. - Ще използвам магия, за дани...
Морската лисица удари. Корабът подскочи във въздуха. Краката на Сафи се отлепиха от палубата и тя видя единствено ярките облаци и лилавото сияние - вятърът на Мерик ги обгърна. Въздушният вихър отнесе и четиримата на „Жана“. Те се сринаха до бака тежко и изключително болезнено. Сафи обаче нямаше време да провери дали е ранена. Докато се оглеждаше за Изьолт - и я откри стиснала ръката си на няколко крачки, - тя забеляза отблясъците от огън.
Не, от четири огъня. Каците с риба се бяха издигнали във въздуха и горяха. От тях лъхаха топли вълни - заедно с миризмата на препечена риба. Край тях стоеше Кълен. Дъхът му излизаше насечено, а очите се бяха изцъклили на лицето му. Той обаче успяваше да задържи ръце напред, вдигнал каците във въздуха, без магията му да отслабва.
- Кълен - извика Мерик, вече скочил на крака, и се втурна към барабана. - Закарай първата каца на място!
Той вдигна чука и зачака най-близката горяща каца да се обърне и да се плъзне пред барабана.
После стовари чука. Въздухът изскочи от барабана и застигна кацата, тя се понесе над водата, а пламъците се разгоряха бясно. После тя цопна във водата пред най-близката марстошка галера.
- Следващата! - викна Мерик и след миг и втората каца полетя.
Последваха третата и четвъртата. Всяка падаше пред марсточаните.
- Отдалечава се - рече Изьолт.
Очите ѝ бродеха във водата под кораба и взеха да се отдалечават - към падналата във водата риба.
- Спусна се след каците.
- Кръвожадни създания... - чу се Иврен.
Сафи подскочи - беше забравила за монахинята, свила се уморено край тях.
- Обичат пърлена риба.
Сафи закова очи във водата и проследи двете тъмни сенки, които се отдалечиха от кораба, след което изскочиха изпод вълните в далечината. Нападнаха горящите каци; усукаха тела и се сбиха за рибата.
В същото време марстошките галери се носеха право към морските лисици. За части от секундата Сафи почти съжали марсточаните - съмняваше се, че разполагат с каци с риба, които да изстрелят в морето за отвличане на вниманието.
След миг обаче се опомни - Изьолт се беше изпотила и трепереше. Сафи тръгна да ѝ помогне, а вятърът - омагьосаният вятър - подухна над „Жана“ и изду платната ѝ.
Бойният кораб изстена измъчено, след което пое на изток.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ
Въпреки малкия болкокамък и свършеното от огневещия, в ръката на Изьолт пулсираше тъпа, упорита болка. Тя все по-трудно успяваше да я пренебрегне, докато сивото Яданско море и далечният бряг се носеха стремително край нея. Омагьосаният вятър на адмирала и помощник-капитана направо беше вдигнал „Жана“ над водата в опита им да отдалечат кораба от марсточаните.
Изьолт и Сафи седяха на бака; гърдите им се повдигаха често, а Изьолт непрекъснато стрелкаше с очи Иврен до тях. Не можеше да се сдържи. Преди шест години и половина жената я беше напътствала, направо я беше спасила. Изьолт имаше чувството, че знае едновременно всичко и нищо за нея.
В спомените ѝ Иврен наподобяваше ангел. И беше по-висока. В действителност тялото ѝ беше покрито с белези, със загрубели черти, остаряло... да не говорим, че беше с половин глава по-ниска от Изьолт.
Косата ѝ обаче... тя беше все така лъскава и бляскава, каквато си я спомняше Изьолт. Ореол, достоен и за Луната майка.
Тя отклони любопитните си очи - беше ѝ трудно да задържа погледа си твърде дълго. Нишките на Иврен, Сафи и всички останали грееха в хиляди ярки нюанси. Те се набиваха в очите на Изьолт, независимо накъде ги насочеше. Към моряците, ужасени или в триумф, замаяни от развоя на събитията или на път да се сринат от изтощение.
Внезапно няколко нишки край нея засияха с отвращение. Собствениците им бяха забелязали кожата и очите ѝ. Никой обаче не изглеждаше враждебен, така че тя просто забрави за тях.
След часове - а може би само минути - „Жана“ взе да забавя ход. Омагьосаният вятър утихна съвсем и в привикналите с воя му уши на Изьолт остана единствено тишина. Кожата ѝ, която беше опъвал доскоро, сега се отпусна. Естественият бриз сам тласкаше кораба, а над главите им грееше пълна луна.
- Добре дошли в Нубревна - промърмори Иврен.
Изьолт се изправи и болкокамъкът просветна за миг. Тя се насочи към фалшборда. Сафи и Иврен я последваха.