Сега обаче беше време да сложи край на наказанието.
Той приклекна до Сафия и отключи първия крачол. Момичето го погледна с отпаднала изненада.
- Свободна ли съм?
- Свободна в заключената си каюта.
Той разкопча и останалите железа и се изправи.
- Ставай.
Тя сви прогизналите си крака и се опита да се изправи. Корабът се разклати. Тя залитна напред.
Мерик се спусна към нея.
Кожата ѝ беше мокра и студена, а тялото ѝ трепереше. Той я повдигна и изсумтя, после я стисна в ръце. Екипажът му го следеше. Мерик е насочи към стълбата към вътрешността на кораба, а Хермин му кимна одобрително.
Домната беше получила наказанието си; мъжете уважаваха това.
Лицето на Сафия досами неговото, миглите ѝ бяха слепнали от капките. Мокрите ѝ дрехи се допираха до кожата му. Тя дишаше плитко. Мерик твърдо отказа да обръща внимание и се съсредоточи върху стъпалата, докато най-сетне не се озова в тъмната пасажерска каюта. Изьолт спеше и потръпваше на сламеника.
- Из... - пророни Сафия, размърда се в ръцете му и се протегна към нишкосестра си.
Мерик я отнесе до леглото, приведе се и я пусна. Тя падна до Изьолт. Момичето се пробуди и се надигна, за да ѝ помогне, а Мерик се завъртя и напусна каютата, като си повтаряше, че Сафия вече е в безопасност. И че вече няма да мисли за нея. Че никога повече няма да си помисли за нея.
Да, но когато най-сетне стигна руля на бащиния си кораб и съзря Самотното копеле, извисило се над хоризонта пред тях, ръцете му все още бяха топли - а вратът му все още трептеше от допира на Сафия.
Преди завръщането на Сафи Изьолт отново беше попаднала в клопката на кошмарите...
Късай, късай, извивай и късай.
Дращеха я пръсти. Дърпаха косата ѝ, роклята, плътта ѝ.
Нишки, които се разпадат, нишки, които умират!
В ръката ѝ се вряза стрела; болката изригна в цялото ѝ същество. Заедно с магията, магията... черна, зловредна магия...
- Доста гаден сън - гласът на сянката я изкара от кошмара. - Днес много трепериш и се тресеш - от гласа ѝ сякаш капеше твърде сладък сироп. - Какво те тревожи? Не е само заради съня - него го сънуваш непрекъснато.
Изьолт се опита да се извърне, но в която и посока да се обърнеше, сянката я следваше. И избягваше всеки ритник или удар наум. При всеки неин опит да се измъкне сянката забиваше ноктите си още по-дълбоко.
При това не спираше да бърбори - тя, защото сянката беше жена. Беше като нея, нишковеща, въобразила си, че двете с Изьолт си приличаха по нещо.
Именно тези приказки я плашеха най-много. Възможността странният глас да прилича на нея. Възможността сянката да разбира личните ѝ болки далеч по-добре от когото и да било друг.
Което, разбира се, я накара да се зачуди дали всичко това не беше плод на въображението ѝ. Дали не полудяваше, докато всичките и надежди за бъдещето се процеждаха през пръстите ѝ.
Или пък тя най-сетне се беше пречупила под нишките на света... и обикновеното ѝ смъртно сърце просто беше станало на прах.
- Разстроена си заради племето - заяви сянката делово и събуди последните ѝ спомени. - Моето племе също ме прокуди, знаеш ли... защото не бях като останалите нишковещици. Не можех да правя нишкокамъни и да владея чувствата си, затова племето не ме искаше. И ти си напуснала своето по тази причина, нали?
Любопитството в гласа ѝ беше нож с две остриета. Изьолт знаеше, че не бива да отговаря... но не можа да се сдържи, когато сянката повтори въпроса:
- И ти си си тръгнала по тази причина, нали?
Езикът я засърбя от подтика да каже истината - за срама ѝ пред Гречя, за завистта ѝ към Алма. Защо не можеше да се възпротиви на сянката? „Използвай безсилието - каза си тя почти трескаво. - Използвай го, за да я пребориш.“
В съня си дръпна тяло встрани и се вкопчи в първия несъзнателен спомен, на който се натъкна: таблицата за умножение.
„Девет по едно е равно на девет. Девет по две е равно на осемнайсет...“
Сянката обаче просто се изсмя и продължи със сладникавия си глас:
- Глупаво е, че очакват от нас да не чувстваме нищо. Не вярвам на историите - на приказките, че ние нямаме сърценишки или нишкоблизки. Разбира се, че имаме! Чисто и просто не можем да ги видим. Защо Луната майка би дала на всички свои деца такива силни връзки... само за да ни отдели от всички?
- Не знам.
Изьолт поблагодари за лесния въпрос. Сянката може би щеше да си тръгне, ако отговореше... ако дадеше вид, че помага.
Не се получи. Вместо това тя се изсмя с веселия си глас и изписка:
- Гледай само! Темата за нишкоблизките те разстройва, Изьолт. Защо? Защо?
„Девет по четири е равно на трийсет и шест. Девет по пет...”
- О, майка ти! И нейната чиракиня. Изоставили са те - ранена и съсипана. Боже, Изьолт, толкова е лесно да те разгадае човек. Всичките ти страхове плават по повърхността - мога просто да ги обера като мазнината от котлето с боргша. Ето, виждам, че не си можела да правиш нишкокамъни и затова майка ти те е отпратила. И... охо, какво имаме тук...? -въодушеви се сянката.
Колкото и ожесточено да се съпротивляваше, Изьолт не успя да задържи мислите си настрана.
- Гречя и Алма са планирали бягството си още преди ти да заминеш! О, Изьолт, гледай само: а тя се опитваше да те убеди, че те обича. Е, очевидно не те обича достатъчно, за да те вземе със себе си. Подведе те доста умело, Изьолт, точно както ѝ налага работата ѝ. Точно както налага нашата работа. Ние трябва да тъчем нишки, когато можем... и да ги късаме, когато се наложи. Това е единственият начин да разплетем стана.
Гласът на сянката премина в шепот. Звукът му напомняше вятър в гробището.
- Помни думите ми, Изьолт: майка ти никога няма да те обикне. А онази монахиня, по която се прехласваш толкова? Тя никога няма да те разбере. А Сафия... о-о, Сафия! Тя ще те изостави един ден. При това скоро, мисля. Ти обаче можеш да промениш това.
Сянката направи дълга пауза и Изьолт си представи, че вероятно се усмихва, докато мълчи.
- Можеш да промениш самата тъкан на света. Улови нишките на Сафи, Изьолт. Разкъсай ги, преди да те наранят...
- Не - изсъска Изьолт. - Писна ми от теб. Писна ми.
С всяка частица сила в мускулите и в съзнанието си тя отвори уста - в действителността - и изрече:
- Девет по осем е равно на седемдесет и две.
Действителността я заля и донесе болка в ръката ѝ, звука от нечии стъпки... и гласа на Сафи.
Тя отвори очи, а Сафи се стовари отгоре ѝ.
Сафи трепереше от дъжда и колкото и да се опитваше, явно не можеше да прецени положението и противника си - а трябваше да помисли и за стратегията си.
- Замръзваш - рече Изьолт. - Ела под одеялото.
- Добре съм - тя се насили да се усмихне. - Сериозно. Просто накърнено самочувствие и дъжд. А ти? Ти добре ли си? Как е ръката ти?
- По-добре - изражението на Изьолт не се промени, което беше добър знак. - Болкокамъкът се изтощи и взе да боли - тя размърда китка и показа на Сафи потъмнелия кварц. - Но е по-добре отпреди.
Сафи кимна и се отпусна на сламеника. От краищата му изпадаха няколко сламки.
- А как се чувстваш тук? - тя се потупа по сърцето. - Говореше насън. Това... това от заклинанието ли беше?
-Нищо страшно - Изьолт се намести до нея. - Обикновен кошмар, Саф.
Сафи предпазливо докосна превръзката на дясната ѝ ръка.
- Кажи какво стана?
Чертите на лицето на Изьолт се отпуснаха, тя се втренчи в нищото пред себе си и обясни как ѝ се беше наложило да се прибере у дома, за да избяга от кръвовещия. Със сух, равен глас описа селището, проклетовещия, тълпата.
Коремът на Сафи се сви. И пак. Чувството за вина заседна в гърлото ѝ.