Мерик обаче смяташе тази хипотеза за пълна глупост. Въпреки всичките си недостатъци крал Серафин не би пилял силите си, за да предизвиква беди - особено предвид, че Вивия и сама забъркваше достатъчно каши.
- Онова, което знам, Кълен, е, че този гроб е дълбок, а аз все още не съм намерил начин да ни извадя.
- Но ще го направиш.
Кълен се наведе напред, а над върха на чувала изплува облаче брашно. При други обстоятелства това би разсмяло Мерик... и него самия.
- Ако стигнеш до Лейна и получиш търговското споразумение, всичко ще се нареди. Съдбата ти е величието, Мерик. Все още го вярвам.
- Не кой знае какво величие. Търговията ще бъде само с едно от стотиците карторски земи. А и земята ни... - Мерик махна към прозореца и в гърлото му заседна самоироничен смях. - Не се е подобрила от миналата година насам. Не знам защо надеждата ми все още е жива, но е така. При всяко проклето завръщане се надявам, че ще се съживи.
Хъхренето, с което издиша Кълен, накара Мерик да се надигне.
- Уморен си. Ще тръгвам.
- Чакай - Кълен го сграбчи за ръкава на жакета и топлината отново напусна въздуха. - Обещай ми нещо.
- Каквото поискаш.
- Обещай ми, че ще опиташ да се повъргаляш в чаршафите, докато си там. Много си напрегнат - той си пое въздух. - Само като те видя, дробовете ме пристягат.
Мерик се изсмя звучно.
- А аз мислех, че ще бъде нещо сериозно. Имам доста причини да бъда напрегнат, нали знаеш?
- Вярно е и все пак... - Кълен махна вяло с ръка.
- И с кого точно да се повъргалям? Жените не се бият за тази чест.
- С домната.
Сега вече Мерик се разсмя истински.
- Няма да се въргалям с домна. Особено с годеницата на императора на Картора. Освен това заради нея гневът ми излиза от контрол. Само да си помисля, че държим добре курса, тя казва някоя глупост и бурята подхваща отново.
Кълен се закашля. Мерик закова разтревожени очи върху му, но установи, че просто се беше разсмял - макар и дрезгаво.
- Това не е заради гнева ти, умнико. Магията ти реагира на жена, както го е намислил Ноден. Какво, по дяволите, мислиш, че става с моята магия, когато двамата с Райбър...
- Не искам да знам! - Мерик вдигна длани пред себе си. - Наистина не искам.
- Добре, добре.
Смехът на Кълен се успокои, но кривата усмивка остана на устните му.
Мерик пък трябваше да озапти желанието да го удуши. Това не беше разговорът, за който беше дошъл, а не искаше да се раздели с Кълен след напълно безсмислените приказки за омачкани чаршафи.
Затова той се насили да кимне и да се усмихне.
- Предай на майка си поздрави, а ако се нуждаеш от мен, удари по ветробарабана. През повечето време ще пътуваме към Лейна покрай брега.
- Аха - юмрукът на Кълен се долепи до гръдната му кост и той кимна уморено. - Безопасни пристани, Мерик.
- Безопасни пристани - отвърна Мерик, след което излезе.
Щом се качи горе, извика на Райбър да доведе пленниците - като натърти на думата „пленници“. Не товар, не пасажери. Просто „пленници“. Така му беше по-лесно да забрави за намеците на Кълен. Нямаше да поглежда Сафия, нямаше да ѝ говори и категорично нямаше да мисли за нея в онази светлина. А после, когато стигнеха до Лейна, щеше да я остави зад гърба си и никога повече нямаше да я види.
Изьолт тръгна към стълбата през тъмното помещение след Сафи, която вървеше след Иврен, а тя, на свой ред - след Райбър. Двама моряци я измериха с очи, щом стъпи на първото стъпало. Промърмориха си нещо, а в нишките им се преплете ненавист.
Сафи - типично в неин стил - закова очи в тях и прокара бавно палец през гръкляна си.
Нишките им се обагриха в сив страх.
Изьолт стисна зъби и погледна Иврен, за да провери дали монахинята беше забелязала. Не беше, но все пак тя трябваше да припомни на Сафи (за хиляден път) да избягва подобни прояви на враждебност. Нишкосестра ѝ ѝ мислеше доброто, но заплахите ѝ единствено подчертаваха още повече различността ѝ - и само подсилваха въздействието на погледите, проклятията и сивите, наистина сивите нишки.
Сафи по принцип избягваше да се ежи толкова откровено, но обстоятелствата в момента бяха други. Откакто я бяха оковали в железните крачоли, нишките ѝ непрекъснато туптяха в ръждива вина. В златист срам. И в синьо разкаяние.
Изьолт не помнеше подобно поведение у нишкосестра си. Не знаеше, че Сафи е способна да изпита толкова силни чувства, задето беше причинила страдание на някого... така де, на някой друг освен нея самата.
Двете със Сафи стигнаха до празния квартердек на „Жана“. Нишките на Сафи внезапно грейнаха в нови цветове. Сивокафяв ужас. Синя тъга. Новите нишки се преплетоха с вината, срама и разкаянието.
В подножието на надвисналите над „Жана“ високи скали имаше тих плаж със сив чакъл. Ритъмът на вълните и вятъра се нарушаваше единствено от стъпките на моряците. Не се чуваше чирикане на лястовици, нито дрезгаво кискане на чайки. По скалите нямаше накацали грациозни пеликани, над водата не се носеха вълнолюбки.
Птици имаше, но не бяха в състояние да пеят или летят. Спаружените трупове и оголелите скелети покриваха плажа и се носеха по ленивите вълни на отлива. На брега бяха изхвърлени и стотици мъртви риби, изсъхнали на слънцето.
Колко хиляди трупа се бяха събрали тук през годините? И по колко още изплуваха всеки ден?
Изьолт обърна очи към Иврен и се запита как ли се чувства монахинята при вида на родната си земя. Нейните нишки обаче останаха спокойни и през тях пробяга единствено отсянка на тъгата.
Изьолт прочисти гърло и потисна порива да заекне.
- Мислех, че водата е отровна, монахиня Иврен, не рибата.
- Да, но рибата плува в отровената вода и умира - отвърна Иврен и застана от другата страна на Изьолт. - След това птиците я поглъщат и също загиват.
Сафи залитна към фалшборда. И нишките ѝ, и лицето ѝ бяха в плен на ужаса.
Изьолт обаче запази пълно спокойствие; искаше ѝ се да можеше да докара изражението на Сафи. Искаше ѝ се да можеше да покаже на Иврен, че дробовете я пристягаха при вида на съсипаната земя, че ребрата ѝ сякаш се превръщаха във вледенен гранит. Тя обаче нямаше маски, нямаше и думи, затова просто остана на място.
С крайчеца на окото си забеляза проблясъка на нечии нишки. Нямаше нужда да се обръща, за да се досети кой се изкачи на палубата. Кой застана до Иврен и извади далекогледа от жакета си.
Нишките между Мерик и Сафи вече бяха по-здрави, в объркана, противоречива смесица. Външните се протягаха подобно пипалата на морска звезда с лилава жажда. С виненочервена страст. С оттенък на синьо съжаление.
И далеч не малко ален гняв.
„Тази връзка е доста взривоопасна“, помисли си Изьолт и трескаво разтри основата на носа си.
- Какво има? - попита Сафи.
Тя се сепна. Нишките толкова я бяха погълнали, че не беше забелязала, че Сафи се е обърнала към нея.
- Нищо - измърмори с ясното съзнание, че Сафи ще разпознае лъжата.
- Тя е без обувки! - извика Иврен и Сафи премести вниманието си на нея.
Мерик изду ноздри и въпреки че Сафи разтвори устни -вероятно за да обяви, че не ѝ пречи, че е боса, - той изрева:
- Райбър! Намери някакви обувки за домната!
Момичето от екипажа изскочи на палубата и задъвка устна.
- Мога да ѝ дам ботуши, адмирале, но ще трябва да слезе с мен долу. По-лесно е да заведа нея при обувките, отколкото обратното.
- Действай.
Мерик ѝ махна снизходително и отново насочи далекогледа към брега.
Сафи погледна Изьолт.
- Искаш ли да дойдеш?
- Ще остана тук.
Ако идеше с нишкосестра си, тя можеше да я залее с въпроси. Въпроси, които щяха да доведат до свързвателните нишки...
Или още по-зле - до гласа на сянката от кошмарите ѝ.
- Предпочитам да остана навън - добави. - На чист въздух.
Сафи не се хвана. Тя измери с очи близките моряци, които се катереха по мачтите. После ги върна скептично на Изьолт.