- Реката не е отровена.
Йорис посочи виещия се през гората поток, около който летяха и подскачаха птици - живи птици.
- Минава точно покрай селището ни, ето там. Виждаш ли? В онази пролука между дърветата.
Мерик присви очи и накрая забеляза дупката между дърветата, южно от пасящото стадо. На поляната се виждаха покриви и... кораб.
Обърнат наопаки кораб.
Той измъкна далекогледа и го вдигна пред окото си. Да, в средата на селището се мъдреше извитото, обло корито на избелял от слънцето товарен кораб.
- Откъде се взе корабът? - попита той изумено.
Преди Йорис да отвърне, зад него се чуха стъпки и задъхано дишане. После Сафия застана до него, пое си въздух и извика на Изьолт да я почака да иде да ѝ помогне.
Той стисна пръсти около далекогледа. Домната съсипваше всичко, както обикновено. Обърна се към нея, готов да изиска примирие.
Само че Сафия се усмихваше.
- Това е домът ти - каза тя нежно. И добави: - Твоят бог те е послушал.
Устата му пресъхна. Бризът, потропването на клоните, хрущящите стъпки на Иврен и Изьолт... всичко се превърна в далечен, глух фон.
Сафия отклони лице и гласът ѝ премина в шепот, почти сякаш говореше на себе си, а не на него.
- Не мога да повярвам, но е пред очите ми. Твоят бог наистина те е чул.
- Той е такъв - обади се Йорис.
Мерик се стресна - беше забравил за присъствието му. Беше забравил, че Иврен и Изьолт се катерят към тях. Всичко вътре беше потънало в усмивката на Сафия. В истината в думите ѝ. Ноден действително го беше чул.
- Този кораб - продължи Йорис - падна от небето преди близо година. Незнайно как, но една буря го донесе. Когато падна, земята направо се разтърси. Падна с дъното нагоре, както го виждате, а от прозорците рукна храна.
Мерик поклати глава и се насили да върне мислите си в настоящето.
- А... ами моряците?
- На борда нямаше никого - отговори Йорис. - Но имаше следи от пръсване. Няколко черни петна, които почистихме, както и следи по коритото, вероятно от морските лисици. Но това беше всичко.
Зад Мерик проехтя вик и той извърна тяло. Иврен беше стигнала билото и беше видяла гората и живота в нея.
Преди да успее да я достигне, тя се свлече на земята и удари длани в прашната пръст. После просто му махна с ръка, от устата ѝ се зареди молитва, очите ѝ плувнаха в сълзи и те потекоха по мръсните ѝ бузи.
Неговите очи също взеха да парят, защото именно за това беше работил - за това бяха работили и той, и Иврен, и Кълен, и Йорис, и всички останали от детството му, бяха се потили за него, бяха се борили.
- Как? - пророни Иврен, стисна свитото на топка наметало пред гърдите си и поклати глава. - Как?
Въпреки отколешното недоверие на Йорис към Иврен, лицето му омекна. Дори той не можеше да отрече, че Иврен Нихар обичаше тази земя.
- Реката е чиста - рече той с дрезгав, но приятелски тон. - Не знаем защо, но го открихме - заедно с изникналата млада гора наоколо, - когато намерихме кораба. Не след дълго вече бяхме изградили новото селище. Всяка седмица идват нови и нови семейства.
Семейства. За миг значението на думата убягна на Мерик... Семейства. Жени и деца. Нима беше възможно?
Внезапно го осени ново прозрение, което направо изкара въздуха от дробовете му. Щом Йорис беше постигнал това за няколко месеца, какво можеше да съградят с постоянен приток на храна? Колко още можеха да построят и засеят?
Пръстите му се плъзнаха по редингота, към споразумението. Той погледна Сафия. Тя отвърна на погледа му и се усмихна още по-широко.
А той съвсем забрави да диша.
Щом Сафи се отдалечи, за да помогне на Изьолт да изкачи остатъка от склона, дробовете му отново заработиха. Умът му си върна остротата и след като подръпна силно яка, той протегна ръка към Иврен.
- Хайде, лельо. Почти стигнахме.
Тя подсуши бузи, макар че по-скоро размаза прахоляка и сълзите, отколкото ги избърса. После се усмихна колебливо, сякаш беше забравила как да го прави.
Всъщност Мерик не си спомняше последния път, в който беше виждал леля си да се усмихва.
- Не просто „почти стигнахме“, Мерик - тя улови ръката му и се изправи на крака. - Скъпи, мили племеннико, почти стигнахме у дома.
ТРИДЕСЕТ И ЕДНО
Дарът на Ноден спокойно можеше да се нарече „най-щастливото“ село, което беше виждала Сафи. Двете с Изьолт последваха Йорис, Мерик и Иврен по паянтов мост над реката, която се плискаше сред жълтеникавите прашни брегове долу. Мостът ги отведе до първата групичка дървени колиби; кръглите им покриви бяха сламени, а дъсчените стени бяха избелели като дърветата, от които бяха направени. Къщите ѝ се сториха ужасно крехки - една силна буря беше достатъчна, за да ги събори в бързеите на реката.
Обаче нубревненците явно бяха жилаво племе. Ако някой ураган отнесеше домовете им, те просто щяха да започнат отначало. И пак, и пак.
Над моста прелетя врабче, от един покрив изграчи гарван, а над стръмните речни брегове се заклатиха тучните листа на папрат.
И всички... всички, с които се разминаваше Сафи, се усмихваха.
Не на нея - нея просто я гледаха с любопитство. Със сигурност не и на Изьолт, която я беше хванала под ръка, свита дълбоко под наметалото на Иврен. Обаче Мерик... Щом хората забележеха принца си... Сафи не беше виждала толкова щастливи усмивки. Не беше усещала магията си да пари толкова от истината, която стоеше зад тях.
Тези хора го обожаваха.
- Впечатлена си - рече Изьолт.
Беше спуснала ниско качулката, за да не се забелязва бледият цвят на кожата ѝ или черната ѝ коса. Крачеше бавно, дишаше тежко над ръката на Сафи, но явно беше решила, че ще стигне до базата на Йорис, преди да признае, че усеща болка или умора.
- Нишките ти греят толкова ярко, че и слепец би ги видял - продължи тя. - Би ли ги озаптила малко? Току-виж получа грешна представа.
- Грешна представа? - изпуфтя Сафи. - В какъв смисъл? Ти не си ли впечатлена?
Тя посочи с брадичка сбръчкана старица на прага на един навес без прозорци.
- Онази жена направо се разплака при вида на принца.
- Ей онова бебе също плаче - Изьолт посочи жена с широка талия, сложила на коляно малко бебе. - Явно и младежта на Нубревна обожава принца си.
- Ха-ха - подметна Сафи сухо. - Говоря сериозно, Изьолт. Някога да си виждала хората да посрещат така гилдмайсторите в Далмотия? Защото аз не съм. А и в Прага никой не се прехласва особено по карторските домове и домни.
Тя тръсна глава, за да прогони спомените за собственото си имение, където никой - абсолютно никой - не беше поглеждал чичо Ерон по този начин.
Нито пък нея. Цял живот си беше повтаряла, че това не ѝ пречи. Че не държи селяните и земеделците да я харесват... дори да я забелязват. И какво, като обвиняваха нея за пияния ѝ чичо, сякаш тя би могла някак да сложи край на своеволията му?
Радостта на хората от земите на Нихар при вида на Мерик обаче... До този момент не беше ставала свидетел на подобна преданост... Може би с право казваха, че човек трябва да се отдаде на своя народ.
Разбира се, тя вече нямаше народ. Завръщането в Картора би било самоубийство... или поне гарантирано поробване като личната веровещица на Хенрик.
Мерик беше спрял при градината и около него се бяха насъбрали посрещани. Сафи забави крачка и също спря.
До нея Изьолт изпусна уморена, благодарна въздишка и се обърна към реката.
- Виж, строят воденица.
Действително, от другата страна на бързеите група мъже с викове издигаха, ковяха и укрепваха скелето на нова постройка. Бяха облечени като войниците отпреди малко, а зад тях бризът поклащаше боровете... живите борове.
- Явно и тези са от хората на Йорис - обяви Сафи и потропа с пети в прахоляка. - Май са доста, а? Тази сутрин ни обградиха поне двайсетина, при това те са само от поста край залива. Тук са повече - тя посочи двама войници, които пресичаха реката по моста. - Изключено е всички да са войници на Нихар. Хабим ми е разказвал, че дори когато родителите ми били живи и земите на Хастрел били в разцвета си, нямало повече от петдесет войници.