Тя зачака на перона заедно с група подпийнали, но добре облечени тийнейджъри и след няколко минути влакът пристигна. Не беше пълен и тя седна близо до средните врати. Гледай към пода и си дръж чантата, започна да си повтаря тя. И наистина наведе глава, но огледа пътуващите иззад черните си очила. Имаше късмет тая вечер. Нямаше пънкари с ножове. Нямаше и просяци. Нито пък разни извратени типове, поне на пръв поглед не се виждаха. Както и да е, нали й беше за пръв път, доста й се опънаха нервите.
Пияните хлапета слязоха на Таймс Скуеър и тя побърза да направи същото на следващата спирка. Никога не бе виждала Пен Стейшън, но сега не беше време да се разглеждат туристически забележителности. Може би един ден щеше да се върне и да прекара цял месец в тоя град, и да му се наслаждава, без да си отваря очите за Пъна и Кльощавия, и бог знае за кой още, дето я търсеше. Но не сега.
Имаше пет минути до влака и тя успя да го хване в последния момент. Пак седна отзад и заоглежда всички пътници. Познати лица нямаше. Сигурно — о, господи, дано! — сигурно не бяха успели да се залепят за нея при това идиотско пътуване. Пак беше направила грешка — пак тия кредитни карти. Бе купила четири билета на летището в Ню Орлиънс с картата си от „Американ Експрес“ и по това някак си бяха разбрали, че е в Ню Йорк. Беше сигурна, че Пъна не я видя, но той се намираше в града и, естествено, имаше и приятели. Можеше да са и двайсет. Кой знае, в нищо не беше сигурна вече.
Влакът потегли с шест минути закъснение. Беше полупразен. Тя измъкна някаква книга от чантата и се престори, че чете.
След петнайсет минути пристигнаха в Нюарк и Дарби слезе. Късметлийка! Пред гарата чакаха наредени таксита и след десет минути тя беше на летището.
34
Беше събота сутринта и Кралицата се намираше във Флорида да събира пари от богаташите, а денят бе хладен и безоблачен. Искаше му се да поспи до късно, а като се събуди, да поиграе голф. Но сега бе само седем часът и той, с костюм и вратовръзка, седеше на бюрото си и слушаше предложенията на Флетчър Коул за това как трябва да действат. Ричард Хортън, министърът на правосъдието, бе разговарял с Коул, който сега изглеждаше доста обезпокоен.
Вратата се отвори и влезе Хортън — беше сам. Стиснаха си ръце и министърът седна насреща му зад бюрото. Коул застана наблизо, което раздразни президента не на шега.
Хортън беше отегчителен, но пък искрен. Не беше нито глупав, нито муден, просто внимателно премисляше всичко, преди да пристъпи към действие. Претегляше всяка дума, която изричаше. Беше лоялен към президента и човек можеше да се осланя на разумните му преценки.
— Сериозно обмисляме да поискаме съдебно решение за започване на следствие относно смъртта на Розенбърг и Дженсън — обяви тържествено той. — В светлината на това, което стана в Ню Орлиънс, смятаме, че трябва незабавно да се заемем със случая.
— Нали ФБР върши именно това — каза президентът. — Триста души правят разследване. Защо да се намесваме и ние?
— По версия „Пеликан“ ли работят? — попита Хортън, макар да знаеше отговора. Беше му известно, че Войлс е в Ню Орлиънс със стотици агенти. Наясно бе, че са разговаряли със стотици хора и са събрали купища безполезни показания. Знаеше, че президентът е помолил Войлс да не се занимава с онова досие, и че Войлс не споделя всичко с президента.
Досега Хортън не бе отварял дума за версия „Пеликан“ пред президента и самият факт, че знаеше за тази проклета история, бе дразнещ. Още колко други бяха чули? Вероятно хиляди.
— Проверяват всички следи — каза Коул. — Предоставиха ни екземпляр от досието още преди две седмици, така че според нас сега го проучват.
Тъкмо това бе очаквал Хортън от Коул.
— Убеден съм, че правителството трябва да си проведе свое разследване. — Говореше някак изкуствено, сякаш рецитираше чужди думи, с което раздразни президента.
— Защо? — попита той.
— Ами ако хипотезата се потвърди? Ако продължаваме да бездействаме, а истината излезе именно такава, много ще си навредим с това нехайство.