Появи се Кийн Смит с чаша кафе и седна от другата страна на бюрото му.
— Ако „Таймс“ имаха досието, щяха ли да го държат до утре?
Грей поклати глава.
— Не. Ако знаеха нещо повече от „Таймс Пикаюн“, щяха да го публикуват днес.
— Краутхамър иска да пусне каквото знаем. Смята, че можем да назовем Матис.
— Без мен.
— Той разчита, че Фелдман ще го подкрепи. Неговата идея е да огласим, че Калахан и Верхик са убити заради това досие, в което се споменава името на Матис, оказващ се приятел на президента. Предлага да го публикуваме, без да обвиняваме пряко Матис. Казва, че трябва да бъдем извънредно предпазливи и да намекнем, че Матис фигурира във въпросното досие, а не че ние сме си го измислили. И тъй като то е причина за смъртта на някои хора, значи в него има истина.
— Иска да се скрие зад нейната хипотеза значи.
— Именно.
— Но докато тя не се потвърди, представлява само голи предположения. Краутхамър да си гледа работата. Представи си, че Матис няма нищо общо с това, представи си, че се окаже абсолютно невинен. Тогава какво? Ставаме за смях и десет години поред ни разкарват из съдилищата. Аз лично не се захващам да пиша такъв материал.
— Той иска друг да го напише.
— Ако този вестник публикува нещо за досието, написано от друг, момичето изчезва, разбрано? Мисля, че вчера ви обясних всичко точно и ясно.
— Така е. И Фелдман те чу. Той е на твоя страна, Грей, и аз също. Но ако това излезе вярно, то ще гръмне скоро, въпрос на дни е. Нали си съгласен? Знаеш, че Краутхамър ненавижда „Таймс“ и се страхува, че тия копелета ще го изпреварят.
— Не могат да публикуват нищо, Смит. Може да разполагат с някой и друг факт повече от „Таймс Пикаюн“, но не върви да назоват Виктор Матис току-тъй. Виж какво, ние ще докажем истината преди другите и когато всичко се потвърди, аз ще направя материала и ще изброя имената до едно, ще поместим хубавата снимчица на Матис и приятелчето му от Белия дом и някой ще изпищи.
— Ние? Я пак го повтори. Каза: „Ние ще докажем истината“.
— Добре де, моят източник на информация и аз. — Грей отвори едно чекмедже и извади снимката на Дарби с диетичната кока-кола. Подаде я на Кийн, който й се възхити.
— Къде е сега? — попита той.
— Не зная със сигурност. Мисля, че пътува от Ню Йорк за насам.
— Внимавай да не я убият.
— Много сме предпазливи. — Грей се озърна през рамо, а после се надвеси над бюрото. — Всъщност мисля, че ме следят, Смит. Исках просто да го знаеш.
— Кой може да те следи?
— Каза ми човек от Белия дом. Сега не използвам моите телефони, нито онзи в колата, нито домашния.
— Най-добре да предупредя Фелдман.
— Добре. Мисля, че още не е опасно, поне засега.
— Той трябва да знае. — Кийн скочи на крака и изчезна.
Дарби се обади само след няколко минути.
— Дойдох — каза тя. — Не зная колко души съм повлякла след себе си, но ето ме тук, и то още жива и невредима.
— Къде си?
— В хотел „Табард“ на Н стрийт. Вчера на Шесто авеню срещнах един стар приятел. Спомняш ли си за Пъна, който отнесе ритниците на Бърбън стрийт? Разказах ли ти за него?
— Да.
— Е, пак е на крак. Понакуцва, но вчера беше излязъл да се пошляе из Манхатън. Мисля, че не ме видя.
— Сериозно ли говориш! Това е опасно, Дарби.
— И още как. Снощи, като заминавах, оставих тъкмо шест следи и ако го видя в тоя град, възнамерявам да се предам. Ще ида при него и ще заявя: „Ето ме“.
— Не зная какво да ти кажа.
— Най-добре нищо не ми казвай, защото тия хора имат радари. Ще остана тук три дни да си поиграя на частна детективка и после изчезвам. Ако доживея до сряда сутрин, ще отлетя за Аруба или Тринидад, или за някое друго място с плаж. Искам да умра на плаж.
— Кога ще се видим?
— Това си мисля. Искам да направиш две неща.
— Слушам.
— Къде си паркираш колата?
— Близо до апартамента ми.
— Остави я там и иди да наемеш друга. Но да не е луксозна, някой по-обикновен форд, нещо от този род. През всичкото време си представяй, че си под прицела на снайпер. Иди в хотел „Марбъри“ в Джорджтаун и си вземи стая за три дни. Приемат плащане в брой, вече проверих. Регистрирай се под друго име.
Грантам си записа всичко и поклати глава.