— Можеш ли по тъмно да се измъкнеш незабелязано от апартамента? — попита тя.
— Мисля, че мога.
— Добре. И вземи такси до „Марбъри“. Помоли ги там да ти докарат наетата кола. Но до хотел „Табард“ ще смениш две таксита и ще влезеш в ресторанта точно в девет.
— Дадено. Нещо друго?
— Носи си дрехи. Планирай си нещата така, че да отсъстваш от апартамента поне три дни. А също и от редакцията.
— Виж какво, Дарби, мисля, че в редакцията съм в безопасност.
— Не съм в настроение да споря. Ако ще ми се опъваш, Грей, изчезвам. Убедена съм, че ще живея по-дълго, ако напусна страната.
— Права сте, мадам.
— Така те искам.
— Предполагам, че някъде из мозъка ти се вихри страхотен план.
— Може би. Ще го обсъдим на вечеря.
— Това нещо като предложение за среща ли е?
— Ами предлагам да похапнем и да свършим малко работа.
— Добре, мадам.
— Сега затварям. Пази се, Грей. Следят те. — И прекъсна внезапно.
Когато той я зърна точно в девет, тя седеше на трийсет и седма маса в притъмнения ъгъл на малкото ресторантче. Първото, което забеляза, бе, че е с рокля, и докато приближаваше масата, си мислеше за хубавите й крака, които сега нямаше как да види. Може би по-късно, когато тя се изправеше. Той беше със сако и вратовръзка и двамата бяха привлекателна двойка.
Седна близо до нея в полумрака, тъй че да наблюдават посетителите, които не бяха бог знае колко. Ресторантът на „Табард“ изглеждаше от времето на Томас Джеферсън, който може и да бе гощаван тук. Една група немци се смееха и разговаряха в градината на ресторанта. Прозорците бяха отворени и отвън повяваше приятен хлад. За един кратък миг успяха да забравят защо се крият.
— Откъде тази рокля?
— Харесва ли ти?
— Чудна е.
— Днес следобед пообиколих магазините. Както става с повечето ми дрехи напоследък, и с нея може би ще се разделя скоро. Сигурно ще я оставя в стаята си следващия път, когато побягна от смъртта.
Келнерът приближи и им поднесе две папки с менюто. Поръчаха си питиета. Ресторантът беше спокоен и безопасен.
— Как се озова тук?
— След околосветско пътешествие.
— Сериозно те питам.
— Взех влак до Нюарк, самолет до Бостън, после втори до Детройт и оттам с друг кацнах на Дълес. Цяла нощ не мигнах и на два пъти забравих къде се намирам.
— Как биха могли да те проследят?
— Дано не са могли. Плащах в брой и вече ми свършват парите.
— Колко ти трябват?
— Искам да изтегля малко от сметката си в Ню Орлиънс.
— Добре, в понеделник. Мисля, че тук нищо не те заплашва, Дарби.
— И преди съм имала това чувство. Например, когато се качвах на кораба с Верхик; с малката разлика, че се оказа не точно той. И в Ню Йорк се чувствах в безопасност. Но ето че насреща ми се заклати Пъна и оттогава не съм слагала залък в уста.
— Изглеждаш ми отслабнала.
— Благодаря. Сигурно е така. Ял ли си друг път тук? — Тя зачете менюто пред себе си.
И той погледна в своето.
— Не съм, но разправят, че готвели страхотно. Пак си си променила цвета.
Косата й беше светлокестенява, лицето й леко гримирано, а на устните имаше червило.
— Скоро съвсем ще оплешивея от химикали, ако продължавам да срещам тия хора.
Питиетата пристигнаха и те си поръчаха вечеря.
— Очакваме сутринта да излезе нещо в „Таймс“. — Предпочиташе да не споменава вестника от Ню Орлиънс заради поместените снимки на Калахан и Верхик. Но предположи, че вече го е видяла.
Тя не прояви интерес към думите му, но все пак попита:
— Какво например? — И се озърна.
— Не сме сигурни. Но мразим да ни изпреварват. Съперничеството ни с „Таймс“ не е от вчера.
— Знаеш ли, това не ме интересува. Нищо не разбирам от журналистика и нямам намерение да разбирам. Дошла съм тук, защото имам една идея — и то една-единствена — как да открия Гарсия. И ако не се осъществи, при това бързо, изчезвам.
— Прощавай. За какво искаш да говорим?
— За Европа. Кое ти е любимото място в Европа?
— Мразя Европа, както и европейците. Ходя в Канада, в Австралия и понякога в Нова Зеландия. А ти защо харесваш Европа?
— Дядо ми е преселник от Шотландия и там имам един куп братовчеди. Ходила съм два пъти.
Грей изстиска резенчето лимон в джина с тоник. Откъм бара влезе компания от шестима и тя внимателно се взря в тях. Докато говореше, очите й бързо шареха из помещението.