Щяха да започнат с Правния факултет в Джорджтаун. Ако удареха на камък, щяха да опитат и в онзи към университета Джордж Вашингтон. Останеше ли им време, щяха да идат и в Американ Юнивърсити. Пробват на три места и после тя изчезва.
Таксито спря пред Макдоноу Хол, в подножието на Капитолийския хълм. С чантата и памучния пуловер Дарби бе просто една от многото студентки по право, които кръжат наоколо преди лекции. Изкачи се по стълбите до третия етаж и затвори след себе си вратата на аудиторията. Понякога тук се водеха упражнения или пък интервюта със студенти за временна работа в университета. Разстла бележките си на масата и сега спокойно можеше да мине за студентка, която се подготвя за следващия час.
Грей се вмъкна вътре след броени минути.
— Джоун е сладурана — каза той и остави списъка на масата. — Ето имената, адресите и номерата на социалната осигуровка. Виж колко е мила.
Дарби погледна списъка и извади от чантата си телефонен указател. Намериха в него пет от имената. Тя погледна часовника си.
— Девет и пет е. Обзалагам се, че най-много половината са на лекции по това време. Другите трябва да започват от по-късно. Ще се обадя на тия петимата и ще разбера кой си е вкъщи. Ти се заеми с двамата без телефони и поискай от Учебния отдел програмата им за този семестър.
Грей погледна часовника си.
— Хайде да се срещнем тук след петнайсет минути.
Той тръгна първи. Дарби излезе малко след него и отиде при монетните телефони пред аудиториите на първия етаж. Набра номера на Джеймс Мейлър.
— Ало — обади се мъжки глас.
— Денис Мейлър ли е? — попита тя.
— Не. Тук е Джеймс Мейлър.
— Извинявайте. — Дарби затвори. Джеймс живееше на десет минути от университета. Явно, че нямаше упражнение от девет, а дори да имаше някакво от десет, по всяка вероятност щеше да си е у дома още четирийсет минути.
Позвъни и на останалите четирима. Двама отговориха и тя ги отметна в списъка, а при другите двама даваше свободно.
Грей чакаше нетърпеливо в Учебния отдел на третия етаж. Една студентка, работеща тук по няколко часа, се мъчеше да намери завеждащата, която беше из вътрешните стаи. Студентката го уведоми, че не е сигурна могат ли да дават сведения за програмата. Грей й каза, че според него могат, стига да искат.
Завеждащата се появи и го изгледа с подозрение.
— Какво обичате, моля?
— Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“ и се опитвам да издиря двама ваши студенти: Лора Кас и Майкъл Ейкърс.
— Да не се е случило нещо? — попита тя нервно.
— Съвсем не. Искам да им задам няколко въпроса. Имат ли часове тази сутрин? — Изпрати й онази своя топла и доверчива усмивка, с която обикновено предразполагаше по-възрастните жени. Винаги му бе помагала безотказно.
— Имате ли карта за самоличност, някакъв документ?
— Разбира се. — Той отвори портфейла си и бавно размаха картата пред очите й като самоуверено ченге, свикнало с тази досадна прелюдия.
— Ами знаете ли, трябва все пак да говоря с декана, но…
— Добре, къде му е кабинетът?
— Само че той отсъства. Извън града е.
— Трябва ми само програмата, за да ги открия. Не ви искам адресите им, успеха или копия на документи. Нищо поверително или лично.
Тя погледна към студентката, която помагаше тук, и момичето вдигна рамене, сякаш казваше: „Какво толкова за една дреболия“.
— Един момент — рече завеждащата и изчезна зад преградата в ъгъла.
Дарби вече го чакаше в малката аудитория, когато той се появи и сложи на масата компютърната разпечатка на двете програми.
— Според това тук Ейкърс и Кас сега трябва да са на училище — каза той.
Дарби погледна разпечатката.
— Ейкърс слуша наказателен процес, а Кас има административно право. И двамата от девет до десет. Ще се помъча да ги открия. — Тя показа на Грей едно листче. — Мейлър, Райнхарт и Уилсън си бяха вкъщи. У Ратлиф и Лини никой не отговаря.
— Мейлър е най-близо. След няколко минути мога да съм у тях.