Едрото момиче спря и я изгледа.
— Да.
Не обичаше да лъже, но нямаше как.
— Аз съм Сара Джейкъбс и пиша един материал за „Вашингтон Поуст“. Може ли да ви задам няколко въпроса? — Беше избрала първо Лора Кас, защото нямаше лекция от десет. Докато Майкъл Ейкърс имаше. Него щеше да потърси в единайсет.
— За какво?
— Ще ви отнема само една минута. Може ли да влезем тук? — попита Дарби и кимна към опразнената аудитория до тях.
Лора неохотно тръгна след нея.
— Това лято сте работили в „Уайт и Блазевич“, нали?
— Работих — изрече тя бавно и подозрително.
Сара Джейкъбс се мъчеше да запази самообладание. Колко беше ужасно да се преструва.
— В кой отдел?
— В данъчния.
— Значи проявявате интерес към данъчните проблеми — опита се безуспешно да я разприказва тя.
— По-рано, да. Сега ги мразя.
Дарби се засмя, сякаш това бе най-забавната шега, която е чувала от години. Извади една снимка от джоба си и я подаде на Лора Кас.
— Познат ли ви е този човек?
— Не.
— Мисля, че е юрист в „Уайт и Блазевич“.
— Там са много.
— Сигурна сте, че не го познавате.
— Напълно — каза Лора и й върна снимката. — Не съм мърдала от петия етаж. С години не можеш да срещнеш всички, постоянно хвърчат насам-натам. Нали ги знаете колко са заети. — Тя се огледа, с което показа, че разговорът е приключил.
— Благодаря ви за любезността — каза Дарби.
— Моля ви се — отвърна Лора с лице към вратата.
Точно в десет и трийсет се срещнаха отново в аудитория 336. Грей беше хванал Елън Райнхарт на улицата пред дома й, когато отивала на лекции. Била на стаж в отдела по съдебни спорове при един от съдружниците на име Даниъл О’Мали и прекарала по-голямата част от лятото в Маями във връзка с едно дело. Във вашингтонската кантора работила съвсем кратко. „Уайт и Блазевич“ имали офиси в четири града, сред които и Тампа. Не разпознала Гарсия и му показала, че бърза.
Джудит Уилсън не била в апартамента си, но съквартирантката й смятала, че ще се върне към един.
Зачертаха имената на Мейлър, Кас и Райнхарт. Уточниха плановете си шепнешком и пак се разделиха. Грей тръгна да търси Едуард Лини, който според списъка бе стажувал две лета в „Уайт и Блазевич“. Номерът му го нямаше в указателя, но живееше на Уесли Хайтс, на север от университетското градче.
В единайсет без четвърт Дарби отново започна да се мотае пред дъската за обявления с надежда пак да се случи чудо. Ейкърс беше мъж и с него щеше да подходи другояче. Надяваше се, че е там, където трябваше да бъде — в 201 на лекция по наказателен процес. Тръгна към аудиторията и поизчака малко, докато вратата се отвори и в коридора нахлуха петдесетина студенти. От нея репортерка не ставаше. Не можеше толкова лесно да заговаря непознати и да ги отрупва с въпроси. Беше й неловко и неудобно. Но сега се приближи към един стеснителен на вид младеж с тъжни очи и дебели стъкла на очилата и попита:
— Извинете, случайно да познавате Майкъл Ейкърс? Мисля, че е от този поток.
Момчето се усмихна. Приятно му стана, че го забелязват. Показа група младежи, запътили се към изхода.
— Ето го, със сивия пуловер.
— Благодаря. — Заряза го и хукна след тях. Пред сградата групичката се разпръсна и Ейкърс и приятелят му продължиха сами по тротоара.
— Мистър Ейкърс — извика тя зад него.
И двамата спряха и се обърнаха, а когато тя приближи стеснително, се усмихнаха насреща й.
— Вие ли сте Майкъл Ейкърс? — попита.
— Да, аз съм. А вие коя сте?
— Казвам се Сара Джейкъбс и пиша нещо за „Вашингтон Поуст“. Може ли да поговорим насаме?
— Разбира се.
Приятелят разбра намека и си тръгна.
— За какво? — попита Ейкърс.
— Стажували ли сте в „Уайт и Блазевич“ миналото лято?
— Да. — Ейкърс беше дружелюбен и се забавляваше с въпросите й.
— В кой отдел?
— Недвижими имоти. Голяма досада, но колкото да се изкарат някакви пари… Защо ви интересува?
Тя му подаде снимката.
— Познавате ли този човек? Работи в „Уайт и Блазевич“.
Ейкърс искаше да го познае. Щеше му се да й услужи и да си поприказва с нея, но лицето не му говореше нищо.
— Малко подозрителна снимка, а? — каза той.
— И аз така мисля. Познавате ли го?