Вече наближаваше колата, когато някой го повика по име. Беше студентът от канцеларията.
— Мистър Грантам — каза той, тичайки след него, — аз познавам Едуард. Той прекъсна за известно време. Има си лични проблеми.
— И къде е?
— Родителите му го настаниха в частна клиника. Лекуват го от наркомания.
— Къде се намира?
— В Силвър Спринг. Клиниката се казва Парклейн.
— Откога е там?
— От месец някъде.
— Благодаря — кимна той. — На никой няма да кажа за нашия разговор.
— Нали не е заплашен от нищо?
— Честна дума, не е.
Отбиха се в банката и Дарби излезе с петнайсет хиляди в брой. Страхуваше се да носи толкова пари. Изплаши се от случая с Лини. „Уайт и Блазевич“ внезапно я бяха хвърлили в ужас.
Парклейн беше клиника за лечение на хора с големи доходи или високи застраховки. Беше малка, заобиколена с дървета сграда, отдалечена на километър от магистралата. Решиха, че няма да им е лесна задачата.
Грей влезе първи и попита за Едуард Лини на регистрацията във фоайето.
— Той е наш пациент — каза доста официално сестрата.
Той пусна най-сияйната си усмивка.
— Да. Зная, че ви е пациент. Казаха ми от Правния факултет. В коя стая е?
Дарби влезе във фоайето, отправи се към чешмичката и дълго пи вода.
— В двайсет и втора стая е, но не можете да се видите с него.
— От Правния факултет ми казаха, че мога.
— А кой по-точно сте вие?
Той беше самата дружелюбност.
— Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. От факултета ми казаха, че може да му задам няколко въпроса.
— Съжалявам, че така са ви казали. Вижте какво, мистър Грантам, за клиниката отговаряме ние, а те да си гледат своя факултет.
Дарби взе едно списание и седна на дивана.
Усмивката му помръкна доста, но все пак остана.
— Разбирам — каза той, запазвайки любезното си изражение. — Мога ли да видя завеждащия?
— Защо?
— Защото става дума за нещо много важно и този следобед трябва непременно да се срещна с мистър Лини. Щом вие не ми позволявате, тогава трябва да се обърна към шефа ви. Няма да си тръгна, преди да говоря с него.
След като метна поглед, който изразително казваше „върви по дяволите“, тя отстъпи назад.
— Един момент. Може да седнете.
— Благодаря.
Тя излезе и Грей се извърна към Дарби. Посочи й двукрила летяща врата, която по всяка вероятност водеше към вътрешността на клиниката. Тя си пое дълбоко дъх и бързо закрачи натам. От просторния салон тръгваха три стерилни коридора. Една месингова табелка сочеше към стаите 18–30. Беше закачена пред средното крило, чийто коридор бе тъмен и тих, застлан с дебели пътеки. По стените имаше тапети на цветя.
Ето сега вече ще я спипат. Насреща й ще връхлети едър надзирател или дебела сестра, ще я заключат в някоя стая, където после да се разправя с ченгетата, а партньорът й ще стои и безпомощно ще гледа как я отвеждат с белезници. Името й ще се появи във вестника, в „Поуст“, и Пъна, стига да е грамотен, ще го види и ще я открие.
Докато се промъкваше покрай затворените врати, плажовете и пина коладата й се струваха недостижими. Стая 22 беше затворена и на табелката пишеше: Едуард Лини — д-р Уейн Маклачи. Тя почука.
Завеждащият клиниката беше по-голямо говедо и от дежурната сестра. Но нали за това му плащаха добре. Той обясни, че имат строга политика по отношение на свижданията. Пациентите им били сериозно болни и лабилни хора, и персоналът трябвало да се грижи за спокойствието им. Тъй че лекарите, които били най-големите професионалисти в своята област, строго следели кой посещава пациентите им. Свижданията били разрешени само в събота и неделя, и то за трийсет минути, като внимателно се подбирали посетителите, обикновено само роднини и приятели. Трябвало строго да спазват правилника.
Това били хора с крехка психика и не можели да издържат на разпита на един репортер, все едно колко сериозни били причините.
Мистър Грантам попита кога ще изпишат мистър Лини. Такива сведения не се дават, възмути се завеждащият. Може би когато изтече осигуровката, предположи мистър Грантам, който едва задържаше разговора и вече очакваше да дочуе гневни крясъци иззад двойната врата.
Споменаването на застраховката направо вбеси завеждащия. Мистър Грантам все пак го попита дали самият той не би помолил мистър Лини да отговори на два въпроса на един журналист и всичко щяло да трае по-малко от трийсет секунди.