— Боя се, че трябва да се събуете — каза Емил с усмивка. Той беше бос. Бар развърза обувките си и ги сложи до вратата.
— И не стъпвайте на хавлиите — предупреди го Емил.
Хавлиите ли?
Емил отвори вратата пред Бар, който прекрачи прага. Стаята беше съвършено кръгла, двайсетина метра в диаметър. Вътре имаше три стола и диван, покрити с бели чаршафи. На пода бяха наредени дебели хавлиени кърпи, които оформяха идеално изопнати пътеки из цялата стая. Слънцето грееше ярко през стъклата на покрива. Отвори се една врата и от малка стаичка се появи Виктор Матис.
Бар замръзна и зяпна в него. Слаб и съсухрен, с дълга прошарена коса и мръсна брада. Беше само по бели шорти. Внимателно запристъпва по хавлиите, без да поглежда към Бар.
— Седнете ей там — каза той и посочи един стол. — И не стъпвайте на хавлиите.
Като заобикаляше хавлиите, Бар стигна до стола и седна. Матис се обърна с гръб към него и се загледа през прозорците. Гърбът му приличаше на щавена кожа. Грозни вени прорязваха босите му крака, чиито нокти бяха дълги и жълти. Този човек беше побъркан.
— Какво искате? — попита той тихо, извърнат към прозорците.
— Президентът ме изпрати.
— Не той. Изпратил ви е Флетчър Коул. Съмнявам се, че президентът знае за посещението ви.
А може и да не беше побъркан. Нито един мускул на тялото му не потрепваше.
— Флетчър Коул е шеф на президентския кабинет. Той ме изпрати.
— Познавам Коул. Знам и вас. Знам за вашата оперативна група, тъй наречения Отряд. И така, какво искате?
— Сведения.
— Не ми играйте номера. Какво искате?
— Чели ли сте досие „Пеликан“? — попита Бар.
Немощното тяло не помръдна.
— А вие чели ли сте го?
— Да — отвърна мигом Бар.
— Вярвате ли, че в него има някаква истина?
— Може би. Затова и съм тук.
— Защо се е притеснил толкова от досието мистър Коул?
— Защото двама репортери са подочули за него. И ако е вярно, трябва да научим незабавно.
— Кои са тези репортери?
— Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Той пръв е научил и знае за него повече от всеки друг. И непрестанно човърка. Коул смята, че скоро ще публикува нещо.
— Можем да се погрижим за него, нали? — каза Матис сякаш на прозореца. — А кой е другият?
— Рифкин от „Таймс“.
Матис не се помръдваше. Бар огледа чаршафите и кърпите. Да, сигурно е побъркан. Всичко тук беше стерилно и миришеше на камфоров спирт. А вероятно е и болен.
— Мистър Коул вярва ли на тази версия?
— Не зная. Но е много притеснен от досието. Затова съм дошъл, мистър Матис. Ние трябва да узнаем всичко.
— И ако е истина?
— Тогава ще си имаме неприятности.
Най-сетне Матис се раздвижи. Той премести тежестта върху левия крак и скръсти ръце пред тесните си гърди. Но очите му си останаха все така вперени напред. В далечината се виждаха пясъчни дюни и нежните стебла на морския овес, но не и океанът.
— Знаете ли какво смятам аз? — попита тихо той.
— Какво?
— Смятам, че Коул е виновен. Той даде досието на твърде много хора. Той го връчи на ЦРУ. Той ви позволи да го прочетете. И това наистина ме тревожи.
Бар не можеше да измисли никакъв отговор. Беше нелепо да се намеква, че Коул е искал да разпространи досието. Проблемът си ти, Матис, ти уби съдиите. Ти изпадна в паника и уби Калахан. Ти си алчният разбойник, за когото петдесет милиона не бяха достатъчно пари.
Матис се обърна бавно и погледна Бар. Очите му бяха тъмни и зачервени. Никак не приличаше на снимката с вицепрезидента, но тя беше правена преди седем години. Бе остарял с двайсет години за това време.
— За всичко това сте виновни вие, вашингтонски шутове — повиши глас той.
Бар не смееше да го погледне.
— Истина ли е, мистър Матис? Това е, което искам да науча.
Една врата се отвори безшумно зад гърба на Бар. Лари, който беше по чорапи и внимаваше да не настъпи кърпите, направи две крачки и спря. Матис тръгна по хавлиената пътека към една стъклена врата и я отвори. Надникна през нея и каза тихо:
— Разбира се, че е истина. — Излезе навън и бавно затвори след себе си.
Бар проследи с поглед как този безумец се затътри към пясъчните дюни.