— Кинотеатър „Монтроуз“, в полунощ — повтори Калахан.
— Къде е това? — запита Дарби.
Калахан бе завършил право в Джорджтаун.
— Не съм съвсем сигурен, но май е някъде в квартала на педитата.
— Той педи ли беше?
— Говореше се. Явно е бил. — Двамата седяха на края на леглото, преметнали чаршафите върху краката си.
Президентът обявяваше едноседмичен национален траур. Полуспуснати знамена. Затваряне на федералните учреждения утре. Подготовката за погребенията е в ход. Той продължи да дърдори още няколко минути, все така тъжен, дори стреснат, по човешки разстроен и въпреки това истински президент, човекът, който явно държи нещата в свои ръце. Раздели се с публиката си с типичната усмивка на добрия дядо, внушаваща пълно доверие, мъдрост и сигурност.
На моравата пред Белия дом се появи репортер на Ен Би Си и запълни празнините в информацията. От полицията няма съобщение, но за момента, изглежда, няма и заподозрени, нито пък някакви улики. Да, и двамата съдии са били под охраната на ФБР, откъдето няма коментар. Да, кино „Монтроуз“ се посещава предимно от хомосексуалисти. Да, срещу двамата е имало много заплахи, особено срещу Розенбърг. И може би преди разследването да приключи, списъкът на вероятните извършители ще стане твърде дълъг.
Калахан загаси телевизора и пристъпи към балкона. Утринният въздух ставаше все по-тежък.
— Заподозрени няма — измърмори той.
— Идват ми наум поне двайсетина — заяви Дарби.
— Да, ама от къде на къде в такава комбинация? Розенбърг е ясен, но защо пък Дженсън? Защо не Макдауъл или Янт? И двамата са много по-последователни либерали от Дженсън. Просто няма логика. — Калахан седна на един плетен стол до балконската врата и разроши коса.
— Ще ти донеса още кафе — рече Дарби.
— Не, не. Събудих се вече.
— Как ти е главата?
— Щеше да е добре, ако бях поспал още три часа. Май ще отменя лекцията. Не съм в настроение.
— Страхотно.
— По дяволите, не мога да повярвам. Този глупак сега ще определи двамата нови кандидати. Това означава, че осем от деветте съдии ще бъдат избрани от републиканците.
— Е, трябва първо да бъдат одобрени.
— Няма да си познаем Конституцията след десет години. Ама че гадория.
— Затова и ги убиха, Томас. Някой или някои искат друг Върховен съд, съд с абсолютно мнозинство на консерваторите. Изборите са догодина. Розенбърг е, или беше, на деветдесет и една. Манинг е на осемдесет и четири, Янт на осемдесет и нещо. Може да умрат скоро, но може и да живеят още десет години. Може следващият президент да е демократ. Защо да се поемат рискове? По-добре да ги убием сега, една година преди изборите. Звучи напълно логично, ако човек е настроен да мисли така.
— Защо тогава Дженсън?
— Той беше едно недоразумение. И очевидно е бил по-лесна жертва.
— Да, но той си беше в общи линии твърде умерен, с някой друг завой наляво от време на време. И беше предложен от републиканец.
— Искаш ли един коктейл? Водка с доматен сок и резенче лимон?
— Защо не? Ама след малко. Сега се опитвам да разсъждавам.
Дарби се облегна назад, отпи от кафето и се загледа в слънчевата светлина, струяща откъм балкона.
— Помисли си само, Томас. Моментът е просто идеално подбран. Нови избори, определяне на кандидатури, политика и тъй нататък. А сега си помисли за насилието и всичките ония радикали, фанатици, противници на аборта и хомосексуализма, арийци и нацисти, помисли си за всичките ония организации, които са в състояние да извършат убийство, и за всичките заплахи срещу Върховния съд. Абсолютно подходящ момент някоя неизвестна, невзрачна групичка да ги премахне с един удар. Отвратително е, но моментът е просто идеален.
— И коя е тая групичка?
— Кой може да знае?
— Подземната армия?
— Човек трудно може да нарече точно тях невзрачни. Те убиха съдията Фернандес в Тексас.
— Като че ли използват бомби, а?
— Да, специалисти са по пластичните експлозиви.
— Отпадат.
— Сега-засега никой не отпада. — Дарби се изправи и завърза халата си. — Хайде, ела. Ще ти направя един хубав коктейл.
— Само ако ми правиш компания и пиеш с мен.
— Ти си професор, Томас. И можеш да си отменяш лекциите, ако пожелаеш. Аз съм студентка и…