— Мислите ли, че убиецът е един и същи човек?
— Кой би могъл да каже, по дяволите! Телата още не са изстинали. Дайте ни малко време. В момента не разполагаме с почти никакви доказателства. Няма свидетели, няма отпечатъци, няма гафове, така че ще ни трябва повече време да съберем парченцата. Може и да е един и същи човек, не знам. Прекалено рано е.
— Е, сигурно интуицията ви подсказва нещо — вдигна вежди президентът.
Войлс спря за миг и погледна през прозореца.
— Би могъл да бъде и сам, но тогава сигурно е някой супермен. Най-вероятно са двама или трима, но независимо от това са разчитали на голяма помощ. Някой им е подал твърде много информация.
— Например?
— Например кога ходи на кино Дженсън, къде сяда, в колко часа пристига, сам ли се движи, среща ли се с някого там. Информация, с която ние очевидно не разполагахме. Вземете Розенбърг. Някой е знаел, че в къщичката му няма алармена инсталация, че нашите момчета седят отвън, че Фъргюсън пристига в десет вечерта и трябва да стои в задния двор, че…
— Вие сте знаели всичко това — прекъсна го президентът.
— Разбира се, че го знаехме. Но ви уверявам, че не сме го споделяли с никого. — Президентът хвърли бърз, заговорнически поглед към Коул, който замислено се почесваше по брадичката.
Войлс размърда доста дебелия си задник и се ухили на Гмински, сякаш искаше да му каже: „Хайде да се правим, че им играем по свирката“.
— Намеквате, че има някакъв заговор? — вдигна уж заинтригувано вежди Коул.
— Нищо не намеквам, по дяволите. Съобщавам на вас, мистър Коул, и на вас, господин президент, че, да, на практика много хора са участвали в заговора за убийство на двамата съдии. Извършителят може да е само един или пък двама, но им е била оказана значителна помощ. Всичко стана прекалено бързо, изкусно и добре организирано.
Коул изглеждаше доволен. Той се изправи и пак сключи ръце на гърба си.
— Тогава кои са заговорниците? — запита президентът. — Кого подозирате?
Войлс пое дълбоко дъх и сякаш се отпусна на стола. Той затвори куфарчето и го остави в краката си.
— В момента не разполагаме с конкретно име, само с няколко доста добри предположения. И всичко трябва да се държи в пълна тайна.
Коул направи пъргаво нова крачка напред.
— Разбира се, че разговорът ни е поверителен — озъби се той. — Намирате се в Овалния кабинет.
— Бил съм тук и преди, много пъти при това. Бил съм тук, когато още сте имали жълто около устата, мистър Коул. Все нещо изтича където не трябва.
— Струва ми се, че и при вас има течове — не се предаде Коул.
Президентът вдигна ръка.
— Всичко ще си остане между нас, Дентън. Имаш думата ми.
Коул отстъпи крачка назад. Войлс наблюдаваше президента.
— Върховният съд започна работа в понеделник, както знаете, и от няколко дни градът е пълен с маниаци. От две седмици наблюдаваме различни движения. Знаем, че най-малко единайсет членове на Подземната армия са във Вашингтон поне от седем дни. Днес разпитахме двама и ги пуснахме. Знаем, че тази група има възможността, а и желанието за подобно нещо. Засега това е най-вероятната следа. Утре може да се окаже, че е някой друг.
Коул не беше особено впечатлен. Подземната армия фигурираше във всички списъци.
— Чувал съм за тях — заяви като последен глупак президентът.
— О, да. Стават все по-известни. Смятаме, че те са убили един федерален съдия в Тексас. Но не можем да го докажем. Много успешно боравят с експлозивите. Подозираме, че са замесени в поне стотина бомбени атентати срещу клиники, където се извършват аборти, порно театри и клубове на хомосексуалисти из цялата страна. Те са точно от тоя тип хора, дето мразят Розенбърг и Дженсън.
— Други подозирате ли? — запита Коул.
— Има една нацистка групичка, нарича се Бяла съпротива. Наблюдаваме ги от две години. Действат от Айдахо и Орегон. Лидерът им произнесе реч в Западна Вирджиния миналата седмица, а в района е вече от няколко дни. Забелязали са го в понеделник сред демонстрантите пред Върховния съд. Ще се помъчим да поговорим с него утре.
— Нима тези хора са професионални убийци? — продължи да пита Коул.
— Е, не дават обяви във вестниците, знаете. Съмнявам се някоя група сама да е извършила убийството. Просто са наели убийците и са подали нужната информация.
— И така, кои са убийците! — попита президентът.
— Откровено казано, може никога да не узнаем.