Дарби реши да не ходи на лекции в четвъртък и се усамоти на петия етаж в библиотеката. Разпечатките от компютъра бяха пръснати по пода. Книгите на Розенбърг бяха отворени на различни страници, надраскани с маркер и натрупани една върху друга.
Имаше някаква причина за тия убийства. Омразата и отмъщението можеха да бъдат приемлив мотив да бъде убит Розенбърг. Но добавеше ли се и Дженсън към уравнението, омразата и отмъщението загубваха смисъл. Естествено, че и него може би го мразеха, но съвсем не беше породил такива страсти като Янт или Манинг.
Не можа да открие книга, критикуваща работата на съдията Глен Дженсън. За шест години той бе написал само двайсет и осем становища на мнозинството и определено беше най-слабо продуктивният съдия във Върховния съд. Бе написал и няколко несъгласия и бе подкрепил свои колеги, но като цяло се оказа прекалено муден и бавен. На места мисълта му беше ясна и точна, на други — несвързана и прекалено емоционална.
Тя се задълбочи в писанията на Дженсън. Убежденията му се меняха драстично от година на година. Като цяло беше последователен при защитата на правата на криминалните престъпници, но имаше достатъчно изключения, които да объркат всеки специалист. В пет от седем възможни случая бе гласувал в подкрепа на индианците. Три пъти бе написал екологично силни становища. Почти винаги подкрепяше протестиращите против високите данъци.
Но нещо сериозно, което да я наведе на следа, нямаше. Дженсън беше твърде непостоянен, за да бъде приеман на сериозно. В сравнение с останалите осем беше направо безобиден.
Тя изпи още една бутилка топла минерална вода и блъсна настрани бележките си за Дженсън. Часовникът й беше в едно чекмедже. Нямаше представа колко е часът. Калахан беше изтрезнял и искаше да вечерят, макар и късно, в ресторанта на Би във Френския квартал. Дарби имаше нужда да го види.
Дик Мабри, човекът, който пишеше речите в Белия дом в момента и жонглираше с думите като истински магьосник, седеше на един стол до бюрото и наблюдаваше Флетчър Коул и президента, които четяха третия вариант на надгробното слово за съдията Дженсън. Коул бе отхвърлил предишните два и Мабри все още не беше много сигурен какво точно се иска от него. Коул предлагаше едно, шефът му искаше друго. Няколко часа по-рано Коул се бе обадил и му бе казал да не се тревожи за словото, защото президентът няма да ходи на погребението. После президентът бе позвънил и го бе помолил да нахвърли няколко думи, защото Дженсън му бил приятел и макар и педераст, все пак си му оставал приятел.
Мабри знаеше, че Дженсън не му е приятел, а току-що убит съдия, около чието погребение ще се вдигне много шум.
След това се беше обадил Коул и бе казал, че не са много сигурни дали президентът ще ходи, но той да надраска нещо за всеки случай. Стаята на Мабри беше в административната сграда досами Белия дом и през целия ден около него се разменяха облози дали президентът ще отиде на погребението на известен хомосексуалист. Залагаха три към едно, че няма да отиде.
— Много по-добре, Дик — рече Коул, сгъвайки листа.
— И на мен ми харесва — заяви президентът.
Мабри бе забелязал, че той обикновено изчаква да види дали Коул ще одобри речите му.
— Мога да опитам пак — изправи се Мабри.
— Не, не — възпротиви се Коул. — Уцелил си верния тон. Много трогателно. Харесва ми.
Той изпрати Мабри до вратата и я затвори след него.
— Какво мислиш? — попита президентът.
— Да се откажем. Имам някакво неприятно предчувствие. Ще е страхотна реклама, но да изричате тия красиви слова над труп, намерен в педерастки порноклуб… Прекалено рисковано е.
— Да-а. Мисля, че си…
— Тази криза работи в наша полза, шефе. Рейтингът ни продължава да се подобрява и просто не искам да поемаме никакви рискове.