Повечето от онова, което научаваше, пазеше за себе си. Но от време на време усещаше, че е попаднал на пикантна новина, която може да се върже с някоя друга, и тогава се обаждаше по телефона. Беше много внимателен. Оставаха му три години до пенсия и не искаше да рискува.
Никой не подозираше, че Старшия подава информация на пресата. Във всеки Бял дом има достатъчно бърборковци, които да си хвърлят вината едни други. Голям майтап беше, наистина. Старшия се срещаше с Грантам от „Вашингтон Поуст“, изчакваше нетърпеливо да се появи материалът и после изслушваше воя, сврян в сутерена, докато горе хвърчаха глави.
Беше безупречен източник и говореше само с Грантам. Полицаят Клийв, всъщност негов син, уреждаше срещите — винаги в ранен час и на тъмно и потайно място. Старшия вечно носеше очила. Грантам също, плюс някаква шапка. Клийв обикновено седеше с тях и наблюдаваше присъстващите.
Грантам пристигна в кафенето в шест и пет и се запъти към сепарето отзад. Имаше трима други клиенти. Самата Гленда пържеше яйца на печката близо до касата. Клийв седеше на един стол и я гледаше.
Двамата си стиснаха ръцете. Кафето беше вече налято.
— Извинявай, че закъснях — започна пръв Грантам.
— Няма проблеми, приятелю. Радвам се да те видя. — Макар и да шепнеше, гласът на Старшия стържеше като груба пила. Никой не ги слушаше.
— Тежка седмица в Белия дом. — Грантам отпи голяма глътка кафе.
— Може и така да се каже. Големи вълнения. Голяма радост.
— Не думай! — Грантам не можеше да си води бележки на тия срещи. Прекалено явно ще бъде, беше казал Старшия, когато поставяше правилата на играта.
— Да. Президентът и неговите момчета изпаднаха във възторг, като чуха за Розенбърг. Много се зарадваха наистина.
— А за Дженсън?
— Е, както си забелязал, предполагам, президентът присъства на погребението, но не каза нито дума. В началото мислеше да произнесе слово, но после се отказа, защото щеше да се наложи да говори хубави неща за един педераст.
— Кой написа словото?
— Писачите му, кой друг? Главно Мабри. Писаха го целия четвъртък, после шефът се отказа.
— Но отиде и на опелото на Розенбърг.
— Да, ама не щеше да ходи. Каза, че предпочитал да влезе в ада за един ден. Но накрая подви опашка и все пак отиде. Много е доволен, че пречукаха Розенбърг. В сряда беше направо един малък празник при нас. Съдбата му поднесе страхотен подарък. Сега му се отваря възможност да префасонира Съда и е много развълнуван от това.
Грантам слушаше много внимателно. Старшия продължи.
— Изготвен е съкратен списък на кандидати. Първоначалният вариант бил от двайсет имена, после ги намалили на осем.
— Кой ги е орязал?
— Кой според тебе? Президентът и Флетчър Коул. Умират от ужас да не изтече някаква информация в момента. Явно списъкът се състои само от консерватори, и повечето от тях неизвестни.
— Някакви имена?
— Само две. Някой си Прайс от Айдахо и Маклорънс от Върмонт. Само тия имена мога да ти кажа. Май и двамата са от федералните съдилища. Нищо повече не знам.
— Какво става със следствието?
— Не съм чул досега кой знае какво, но ще си държа ушите наострени. Засега като че ли почти нищо не става.
— Нещо друго?
— Не. Кога ще го публикуваш?
— Сутринта.
— Ще бъде голям смях.
— Благодаря, Старши.
Слънцето беше вече изгряло и кафенето се понапълни. Клийв приближи и седна до баща си.
— Свършвате ли вече, момчета?
— Готови сме — рече старият негър.
— Май трябва да тръгваме. — Клийв хвърли поглед наоколо. — Грантам ще тръгне пръв, аз след него, а татко може да си стои колкото иска.
— Много мило от твоя страна, сине — наклони глава насмешливо баща му.
— Благодаря, момчета — надигна се от стола Грантам и се отправи към изхода.
12
Верхик закъсняваше както обикновено. За двайсетте и три години, откакто бяха приятели, един път не беше дошъл навреме. И никога не ставаше въпрос само за няколко минути закъснение. Той просто нямаше представа за времето и това никак не го безпокоеше. Носеше часовник, но не го поглеждаше. Закъсненията му бяха от по час, понякога два, особено когато го чакаше приятел, който щеше да му прости.