Така че Калахан престоя един час в бара сам, което му дойде съвсем добре. След осем часа дълбокомислени спорове той усети, че презира Конституцията и ония, които я преподават. Организмът му жадуваше за уиски и двете чаши „Чивас Ригал“ го поосвежиха. Виждаше отражението си в огледалото зад редиците бутилки и очакваше зад рамото му да изплува Гавин Верхик. Нищо чудно, че приятелят му не можа да издържи на частната практика, където животът се определя от движението на часовниковата стрелка.
Час и единайсет минути след седем, когато му бяха сервирали третото двойно, до бара се приближи Верхик и поръча бутилка бира.
— Извинявай, че закъснях — рече той и стисна здраво ръката на приятеля си. — Знаех, че ще ти е приятно да прекараш известно време сам с чашка „Чивас“.
— Изглеждаш уморен — огледа го загрижено Калахан. Стар и уморен. Верхик беше състарен и напълнял. Челото му се бе увеличило с още два-три сантиметра от последната им среща, а тъмните кръгове под очите му изпъкваха по-силно на фона на бледата кожа.
— Не е твоя работа. — Той отпи голяма глътка бира. — Коя е нашата маса?
— Резервирана е за осем и половина. Мислех, че ще закъснееш поне час и половина.
— Значи съм подранил.
— Може и така да се каже. От службата ли идваш?
— Сега живея в службата. Директорът държи да работим по сто часа седмично, докато не попаднем на нещо. Казах на жена ми, че ще се прибера за Коледа.
— Как е тя?
— Отлично. Страшно търпелива излезе. Разбираме се много по-добре, когато живея в службата. — Тя беше третата му съпруга за седемнайсет години.
— Защо не ме запознаеш с нея?
— А-а, не. За първите две се ожених заради секса, а те толкова много го обичаха, че взеха да го споделят и с други. За тая се ожених заради парите й, та няма кой знае какво за гледане. — Той изпразни бутилката. — Съмнявам се, че ще издържа, докато умре.
— На колко е години?
— Не питай. Всъщност наистина я обичам. Честно. Но след две години съвместен живот сега осъзнавам, че единственото общо нещо помежду ни е невероятният усет към фондовата борса. Още една бира, моля — погледна бармана той.
Калахан се изхили и отпи от уискито.
— Колко има?
— Не толкова, колкото си мислех. Всъщност не съм сигурен. Някъде около пет милиона, струва ми се. Беше изхвърлила първия и втория си съпруг и си мисля, че в мен я привлече авантюрата да се омъжи за един средностатистически гражданин. Тъй де, и страшният секс, твърди тя. Всички все това казват, знаеш.
— Все изтегляш бити карти, Гавин, още от студентската скамейка. Вечно ти харесват жени, дето страдат я от невроза, я от депресия.
— И те ме харесват. — Той надигна бутилката и я пресуши до половината. — Защо винаги ядем тук?
— Не знам. Нещо като традиция. За да си спомним с умиление Правния факултет.
— Всички мразехме тоя факултет, Томас. И сега всички го мразят. Всички мразят юристите.
— Явно си в настроение.
— Извинявай. Спал съм само шест часа, откакто намериха труповете. Директорът ми крещи поне пет пъти на ден. А аз крещя на всички надолу. Голяма истерия е в службата.
— Изпий си бирата, мой човек. Масата ни е готова. Дай да ядем и да пием, и да си говорим, и да се опитаме да прекараме приятно няколкото часа заедно.
— Обичам те повече от жена си, Томас. Знаеш ли това?
— Е, не е кой знае какво.
— Прав си.
Последваха оберкелнера до една масичка в ъгъла. Винаги си запазваха нея. Калахан поръча още по едно и обясни, че не бързат да вечерят.
— Видя ли оная гадория във „Вашингтон Поуст“? — попита Верхик.
— Видях я. Кой ли е пропял?
— Откъде да знам? Директорът получи съкратения списък в събота сутринта. Връчи му го лично президентът заедно с изричното настояване за пълна секретност. В събота и неделя Войлс не го е показвал на никого, а в понеделник сутринта историята се появява във вестника заедно с имената на Прайс и Маклорънс. Шефът полудя, като я видя, а след няколко минути се обади и президентът. Войлс хукна към Белия дом и там са се счепкали здравата. Шефът се опитал да нападне Флетчър Коул и Луис е трябвало да го обуздава. Много неприятна работа.