— Страшно добре звучи — попиваше с удоволствие всяка негова дума Калахан.
— Нали? Разказвам ти го, защото след няколко чашки ще поискаш да ти кажа кой още фигурира в списъка, а аз няма да го направя. Мъча се да се държа като приятел, Томас.
— Давай нататък.
— Както и да е, няма начин от нас да е изтекло нещо. Невъзможно. Трябва да са го изпуснали от Белия дом. Там е пълно с хора, дето мразят Коул. Тече, знаеш, като пробито сито.
— Сигурно Коул го е подхвърлил.
— Може и така да е. Гнусно копеле е и според някои той е дал имената на Прайс и Маклорънс, за да подплаши всички, а после ще обяви две привидно по-умерени кандидатури. Звучи напълно в неговия стил.
— Никога не съм чувал за Прайс и Маклорънс.
— Не си изключение. И двамата са млади, по на четирийсет и няколко, с много малко опит като арбитри. Не сме ги проверили още, но май са крайни консерватори.
— А останалите в списъка?
— Ужасно бързаш, момче. Две бирички само, и вече изплю големия въпрос.
Питиетата им пристигнаха.
— Искам от ония гъби с раци — поръча на келнера Верхик. — Просто да сложа нещо в уста. Умирам от глад.
— На мен още едно — подаде празната си чаша Калахан.
— Не ме питай пак, Томас. И на гръб да ме изнесеш оттук след три часа, пак няма да чуеш нищо повече. Знаеш го, нали? Да кажем само, че Прайс и Маклорънс са типичен пример за целия списък.
— И всички са непознати?
— В общи линии, да.
Калахан отпи бавно глътка уиски и поклати глава. Верхик свали сакото си и разхлаби връзката.
— Хайде да си говорим за жени.
— Не искам.
— На колко е години?
— На двайсет и четири, но е много зряла.
— Можеш да й бъдеш баща.
— Може и да съм й, кой знае?
— Откъде е?
— От Денвър. Казах ти вече.
— Обожавам момичетата от Средния запад. Толкова са независими и непретенциозни, ходят само с джинси и имат дълги крака. Ще взема да се оженя за някое от тях. Има ли пари?
— Не. Бащата е загинал при самолетна катастрофа преди четири години и майката е получила добро обезщетение.
— Значи има пари.
— Не е зле.
— Има си хас. Носиш ли нейна снимка?
— Не. Да не ми е внучка или пък любимото пуделче?
— Защо не взе една да я видя?
— Ще я накарам да ти прати. Какво толкова забавно виждаш?
— Ами не мога да повярвам. Неотразимият Томас Калахан, дето сменя мацките като носни кърпички, е хлътнал до уши.
— Не съм.
— Хайде, хайде, направо си е рекорд. Колко месеца изкара вече, девет или десет? Почти цяла година го раздаваш стабилно, не е ли така?
— Осем месеца и три седмици, ама не казвай на никого, Гавин. Не ми е лесно.
— Тайната ти е в сигурни ръце. Само ми разкажи всичко, от игла до конец. Колко е висока?
— Един и седемдесет, петдесет и пет килограма, дълги крака, тесни джинси, независима, непретенциозна, типично момиче от Средния запад.
— Трябва и аз да си намеря едно такова. Ще се жениш ли за нея?
— Разбира се, че не! Пий си пиенето.
— И сега какво, само с една жена ли спиш?
— А ти не си ли същият?
— Не, по дяволите. Никога не съм си падал по моногамията. Ама сега не говорим за мен, Томас, а за нашия Питър Пан, неотразимия Калахан, мъжа, който забожда всяка най-страхотна мацка на месеца. Кажи ми, Томас, не лъжи най-добрия си приятел, само ме погледни в очите и ми кажи, че си потънал в лоното на моногамията.
Верхик се надвеси през половината маса и се ухили глупашки.
— Не викай толкова — огледа се Калахан.
— Отговори ми.
— Кажи другите имена от списъка и ще ти отговоря.
— Хитър ход — дръпна се назад Верхик. — Струва ми се, че отговорът е да. И ми се струва също, че си се влюбил в това момиче, но си прекалено страхлив да си го признаеш. Мисля си, че те е вързала, приятелче.
— Хубаво де, вързала ме е. По-добре ли се чувстваш сега?
— Да, много по-добре. Кога ще ме запознаеш?
— А ти кога ще ме запознаеш с жена си?
— Нещо си се объркал, Томас. Съществува основна разлика. Ти не искаш да се запознаеш с жена ми, а аз искам да се запозная с Дарби. Разбираш ли? Уверявам те, двете неща са съвсем различни.
Калахан се усмихна и отпи от чашата си. Верхик се отпусна назад, кръстоса крака на пътеката и надигна зелената бутилка.