— Кой е заподозреният?
Арабите избухнаха в смях и се заблъскаха по раменете, разливайки уискито от чашите си. Накрая се умириха.
— Отвратителна гледка са тия пияници, нали? — подсмихна се Верхик.
— Чак почва да ми се гади.
Верхик напъха плика в палтото си, метнато на облегалката на стола.
— Каква е нейната версия?
— Малко е необичайна. Но я прочети. Искам да кажа, вреда няма, нали така? Вие, момчета, имате нужда от помощ.
— Ще я прочета само защото тя я е написала. Как е в леглото?
— Как е жена ти в леглото?
— Разточителна. В банята, в кухнята, в супера. Разточителна е във всичко, което прави.
— Това не може да продължава вечно.
— Ще се изхаби до края на годината. Може пък да получа къщата в града и малко дребни за харчене.
— Нямате ли брачен договор?
— Имаме, ама аз съм адвокат, ако си спомняш. И в него има повече дупки, отколкото във всеки закон за данъчна реформа. Един приятел ми го прави. Как да не го обичаш нашето право, а?
— Дай да говорим за нещо друго.
— За жени ли?
— Хрумна ми нещо. Ти искаш да се запознаеш с нея, нали?
— За Дарби ли говорим?
— Да. За Дарби.
— Умирам да се запозная с нея.
— Ще ходим в Сейнт Томас за Деня на благодарността. Защо не дойдеш и ти?
— Трябва ли да доведа и жена си?
— Не. Не е поканена.
— А тя ще тича ли по плажа с бански само от връвчици, а? Да ни направи нещо като шоу, само за нас, а?
— Може би.
— Уха! Не мога да повярвам.
— Предлагам ти да си вземеш съседното бунгало и ще си направим щур купон.
— Страхотно, приятел. Направо страхотно.
13
Телефонът иззвъня четири пъти, автоматичният секретар се включи, записът отекна в апартамента, последва сигнал, но никой не се обади. После отново иззвъня, пак четири пъти, пак същата процедура, и пак никой от другия край. След минута пак се позвъни и Грей Грантам грабна слушалката и се подпря на възглавницата, опитвайки да се съсредоточи.
— Кой е? — изрече той с мъка. Прозорецът беше абсолютно тъмен.
Гласът отсреща беше тих и плах.
— Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“ ли е?
— Същият. Кой се обажда?
— Не мога да ви съобщя името си — отвърна непознатият бавно.
Мъглата се вдигна и Грей успя да различи цифрите на часовника. Беше пет и четирийсет.
— Добре де, името няма значение. Защо се обаждате?
— Вчера видях материала ви за Белия дом и кандидатите за Върховния съд.
— Хубаво. — Ти и още един милион хора. — Но защо звъните по никое време?
— Извинявайте. Отивам на работа и сега се обаждам от улицата. Не мога да звъня от къщи или от кантората. — Гласът беше ясен, изразителен и изглеждаше интелигентен.
— Каква кантора?
— Аз съм юрист.
Страхотно. Във Вашингтон живееха поне половин милион юристи.
— Частна фирма или за правителството?
Последва леко колебание.
— Ъъ, бих предпочел да не ви отговарям в момента.
— Така значи. Слушайте, аз пък бих предпочел да спя в момента. Защо всъщност ми се обадихте?
— Може би знам нещо за Розенбърг и Дженсън.
— Като например… — Грантам седна на края на леглото.
Последва още по-дълга пауза.
— Записвате ли този разговор?
— Не. Трябва ли?
— Не знам. Наистина много се страхувам, мистър Грантам, и съм много объркан. Предпочитам да не го записвате. Може би следващото обаждане, а?
— Както искате. Слушам ви.
— Може ли да се проследи откъде се обаждам?
— Вероятно, предполагам. Но вие звъните от улицата, нали така? Какво значение има?
— Не знам. Просто ме е страх.
— Няма страшно. Кълна се, че не записвам нищо и се кълна, че няма да го проследя. И така, какво искате да ми кажете?
— Струва ми се, че може би знам кой ги е убил.
— Доста ценна информация — изправи се на крака Грантам.
— Може да ми струва живота. Мислите ли, че ме следят?
— Кой? Кой да ви следи?
— Знам ли? — Гласът заглъхна, сякаш мъжът поглеждаше през рамо.
— Успокойте се — закрачи покрай леглото Грантам. — Защо не ми кажете как се казвате, а? Заклевам се, че ще бъде запазено в тайна.