— На кого е тая кола?
— Обадете се на 911!
— Има ли някой вътре?
— Обадете се на 911!
Хванаха я за лактите и я изтеглиха назад, към центъра на тълпата. Тя продължаваше да повтаря името Томас. Някой донесе от кръчмата студена кърпа и я постави на челото й. Тълпата ставаше все по-голяма, улицата се изпълваше с хора. Сирени, тя чу и сирени, докато се опомняше. Отзад на главата й се уголемяваше подутина, а на лицето й имаше нещо студено. Чувстваше устата си пресъхнала.
— Томас! Томас! — застена тя.
— Няма нищо, няма нищо! — изрече надвесено над нея черно лице. Мъжът държеше внимателно главата й и я гладеше по ръката. И други лица се взираха в нея и кимаха успокоително.
— Всичко ще се оправи.
Воят на сирените идваше все по-близо. Дарби внимателно вдигна кърпата и погледът й се проясни. На улицата проблясваха червени и сини светлини. Сирените виеха оглушително. Тя се надигна и седна. Облегнаха я на стената под неоновите реклами за бира. И се отдръпнаха настрана, наблюдавайки я втренчено.
— Добре ли сте, мис? — попита чернокожият.
Не можеше да му отговори. Не се и опита. Главата й беше зле ударена.
— Къде е Томас? — запита тя, взирайки се в разбития тротоар.
Наобиколилите я се спогледаха. Първата пожарна спря с писък на десет метра от огъня и тълпата се разтвори да направи път. Пожарникарите скочиха от колата и хукнаха във всички посоки.
— Къде е Томас? — повтори тя.
— Кой е Томас, мис? — запита чернокожият.
— Томас Калахан — отвърна тихо тя, като че ли всички го познаваха.
— Той в оная кола ли беше?
Кимна и затвори очи. Сирените виеха на почивки и в промеждутъците тя чуваше разтревожените викове на мъжете и пращенето на огъня. Усещаше миризмата на изгорено.
Втората и третата пожарна пристигнаха с надути клаксони от различни посоки. Някакъв полицай се мъчеше да си пробие път през тълпата.
— Полиция. Дайте път. Полиция. — Той разблъскваше всичко около себе си, докато накрая не стигна до нея. Коленичи и размаха под носа й някаква значка.
— Сержант Рупърт, госпожо. От полицията на Ню Орлиънс.
Дарби го чу, но не реагира. Беше пред погледа й, тоя Рупърт с бухналата къдрава коса, шапка за голф и черно яке с някакви златни букви отпред. Тя се взираше невиждащо в него.
— Това вашата кола ли е, госпожо? Някой каза, че е вашата.
Тя поклати глава. Не.
Рупърт я стисна за лактите и се опита да я изправи. Нещо й говореше, питаше я дали е добре и същевременно я теглеше нагоре, а това дяволски болеше. Главата й беше счупена, разцепена, размазана, тя беше в шок, но този грубиян пет пари не даваше за това. Дарби стоеше права, но коленете й нямаше да могат да я удържат, щеше да падне. А оня продължаваше да пита дали е добре. Чернокожият го гледаше с ужас, сякаш беше някой луд.
Ето че краката проработиха и тя и Рупърт поеха през тълпата, минаха зад една пожарна, заобиколиха друга и спряха пред кола, която по нищо не личеше, че е полицейска. Дарби наведе глава и се насили да не поглежда към паркинга. Рупърт бърбореше непрекъснато. Нещо за някаква линейка. Той отвори предната врата и внимателно й помогна да седне.
Друго ченге клекна до нея и започна да задава въпроси. Беше с дънки и каубойски ботуши с остри носове. Дарби се наведе напред и стисна с две ръце главата си.
— Струва ми се, че се нуждая от медицинска помощ — рече тя.
— Разбира се, госпожо. На път е. Само няколко въпроса. Как се казвате?
— Дарби Шоу. Мисля, че съм в шок. Вие ми се свят и имам чувството, че трябва да повърна.
— Линейката вече е тръгнала. Това там вашата кола ли е?
— Не.
Друга полицейска кола със знаци и надписи, и светлини, закова със свистене пред Рупърт. А той изведнъж изчезна. Полицаят каубой рязко затвори вратата и тя остана съвсем сама. Дарби се наведе напред и започна да повръща. После заплака. Беше й студено. Бавно отпусна глава на седалката на шофьора и се сви на кълбо. Тишина. После мрак.
Някой чукаше на прозореца над нея. Тя отвори очи и видя мъж с униформа и шапка, и значка на нея. Вратата беше заключена.
— Отворете вратата, госпожо — изкрещя той.
Тя се надигна и отвори вратата.
— Да не сте пияна?
Главата й просто се пръскаше.