— Не — успя да изрече тя.
— Това вашата кола ли е? — отвори вратата по-широко той.
Дарби разтърка очи. Трябваше да помисли.
— Госпожо, това вашата кола ли е?
— Не! — озъби се изведнъж тя. — Не е! На Рупърт е!
— Добре де. Кой, по дяволите, е тоя Рупърт?
Само една пожарна беше останала, а повечето от хората се бяха разотишли. Този на вратата явно беше ченге.
— Сержант Рупърт. Един от вашите хора — рече тя.
Това очевидно съвсем го вбеси.
— Излезте от колата, госпожо.
С удоволствие. Дарби се измъкна откъм дясната страна и застана на тротоара. В далечината самотен пожарникар поливаше с маркуч изгорялото шаси на поршето.
Друг полицай с униформа се присъедини към колегата си и двамата се изправиха пред нея.
— Как се казвате? — запита първият.
— Дарби Шоу.
— Защо бяхте припаднали в оная кола?
— Не знам — погледна нататък тя. — Ударих се и Рупърт ме сложи в нея. Къде е Рупърт?
Двамата мъже се спогледаха.
— Кой, по дяволите, е Рупърт? — запита първото ченге.
Това я вбеси и ядът разчисти паяжините в съзнанието й.
— Рупърт каза, че е полицай.
— Как и къде се ударихте? — намеси се другият.
Дарби се втренчи неприязнено в него, после посочи паркинга отсреща.
— Трябваше да съм ей в оная кола. Но не бях там, така че съм тук и съм принудена да слушам тъпите ви въпроси. Къде е Рупърт?
Те се спогледаха, после първият полицай каза:
— Стойте тук. — И се отправи през улицата към друга патрулна кола, от която един цивилен мъж говореше с малка групичка хора. Нещо си прошепнаха, после полицаят и цивилният се отправиха към мястото, където стоеше Дарби.
— Аз съм лейтенант Олсън, от полицейското управление на Ню Орлиънс — представи се цивилният. — Познавахте ли онзи човек в колата?
Коленете й омекнаха и тя прехапа устни. После кимна.
— Как се казваше?
— Томас Калахан.
Олсън погледна довелия го полицай.
— И компютърът каза същото. И така, кой е този Рупърт?
— Той каза, че е ченге — изкрещя Дарби.
— Съжалявам — помъчи се да прояви някакво съчувствие в гласа си Олсън. — В полицията нямаме служител на име Рупърт.
Тя захълца високо. Олсън й помогна да се облегне на колата на Рупърт и я стисна за раменете, докато хълцането стихна и тя се помъчи да се овладее.
— Проверете номера — нареди Олсън на другия полицай, който бързо го записа на листче и изчезна някъде.
Олсън пак я стисна внимателно за раменете с две ръце и я погледна в очите.
— С Калахан ли бяхте?
Тя кимна. Все още плачеше, но вече много по-кротко. Олсън хвърли един поглед на първия полицай.
— Как се озовахте в тая кола? — запита цивилният бавно. И много тихо.
Тя избърса очи с ръка и се взря в него.
— Този човек, Рупърт де, който каза, че е ченге, дойде и ме измъкна оттам, и ме доведе тук. Сложи ме да седна в тая кола, а оня дребният, ченгето с каубойските ботуши, започна да ме разпитва. После до нас спря друга полицейска кола и те изчезнаха. После сигурно съм припаднала. Не знам. Струва ми се, че имам нужда от лекар.
— Докарай ми колата — нареди Олсън на полицая.
След малко се върна и другият, с твърде озадачено изражение на лицето.
— В компютъра няма такъв номер. Трябва да е фалшив.
Олсън я хвана за ръка и я поведе към колата си, подхвърляйки през рамо на двамата полицаи:
— Ще я заведа в болницата. Приключете всичко тука и елате там. Конфискувайте колата. Ще я проверим по-късно.
Тя седеше в колата на Олсън, слушаше пращенето на радиото и се взираше в паркинга. Четири коли бяха изгорели. Поршето беше в средата, обърнато с колелата нагоре. Всъщност от него беше останала само куп смачкана ламарина. Няколко пожарникари и разни хора в униформа се въртяха наоколо. Един полицай ограждаше паркинга с жълта лента, каквато използваха за маркиране на местопрестъплението.
Тя опипа цицината отзад на главата си. Кръв нямаше. От върха на брадичката й покапаха сълзи.
Олсън затръшна вратата си и те се отправиха през спрените коли към Сейнт Чарлс. Беше включил сините светлини, но без сирената.
— Искате ли да си поговорим? — запита той.
Вече се движеха по Сейнт Чарлс.
— Май че да — отвърна тя. — Той е мъртъв, нали?