— Да, Дарби. Съжалявам. Той е бил самичък в колата, нали така?
— Да.
— Къде се ударихте? — Подаде й кърпичка и тя избърса очите си.
— Паднах върху нещо. Имаше два взрива и вторият ме повали на земята. Не си спомням всичко подробно. Кажете ми, моля ви, кой е Рупърт?
— Нямам представа. Не познавам полицай на име Рупърт, а на площадката нямаше ченге с каубойски ботуши.
Пресечка и половина тя обмисляше чутото.
— Какво работеше Калахан?
— Професор по право в Тулейн. Аз следвам там.
— Кой би желал да го убие?
Тя впери поглед в светофарите и поклати глава.
— Сигурен ли сте, че е било нарочно?
— Няма никакво съмнение. Използвали са много мощен експлозив. Намерихме парче от крака му набито в желязна ограда на осемдесет стъпки от паркинга. Съжалявам, нали разбирате. Бил е убит.
— Може някой просто да е сбъркал колата.
— По принцип винаги е възможно. Ще проверим всичко. Вие би трябвало да бъдете с него в колата, нали така?
Тя се опита да заговори, но не успя да сдържи сълзите си и зарови лице в кърпичката.
Той спря между две линейки близо до входа за спешни случаи и остави сините светлини да светят. После бързо я вкара в някаква мръсна стая, където седяха петдесетина души, всеки с някаква болка или страдание. Дарби си намери свободно място близо до чешмичката. Олсън заговори с жената зад стъклената преграда и нещо повиши глас, но Дарби не можа да разбере какво казва. Момченце с окървавен пешкир около крачето плачеше в скута на майка си. Чернокожо момиче се канеше да ражда. Наоколо не се виждаше нито лекар, нито сестра. Никой не бързаше.
Олсън клекна пред нея.
— Трябва да изчакаме няколко минути. Дръжте се. Премествам колата и се връщам веднага. Искате ли да си поговорим?
— Да. Разбира се.
Той изчезна. Тя отново попипа главата си — кръв нямаше. Двойните врати се отвориха широко, две сърдити сестри се спуснаха към раждащото момиче, хванаха го от двете страни и буквално го повлякоха надолу по коридора.
Дарби почака още малко, после тръгна след тях. Със зачервените си очи и кърпичка в ръка приличаше на майката на някое болно детенце. В коридора беше истинска лудница — сестри и санитари тичаха нагоре-надолу, пациенти и пострадали хленчеха или направо виеха. Тя зави вдясно и видя надпис „Изход“. Отвори вратата, мина през друг, много по-тих коридор, после отвори още една врата и се озова на някаква рампа. По алеята надолу блещукаха светлини. Не тичай. Бъди силна. Всичко е наред. Никой не те следи. Дарби закрачи бързо по улицата. Студеният въздух проясни погледа й. Отказваше да заплаче.
Олсън щеше да се забави, а когато се върнеше, щеше да помисли, че са я извикали и че в момента я превързват. И щеше да чака. Нека да чака.
Тя сви няколко пъти вляво и вдясно и видя пред себе си Френския квартал. Там можеше да изчезне. На площад Роял вече имаше хора, приличаха на туристи. Тя се почувства по-сигурна. Влезе в „Холидей Ин“ и си взе стая на петия етаж. Плати с кредитната си карта. След като заключи и сложи веригата на вратата, Дарби се сви на леглото. Беше оставила всички лампи да светят.
Мисис Верхик подмести дебелия си богаташки задник от средата на леглото и грабна слушалката.
— Тебе търсят, Гавин — провикна се тя.
Гавин излезе от банята с пяна на лицето и пое слушалката от съпругата си, която се тръшна обратно в леглото. Като свиня, дето умира да се валя в калта, помисли си той.
— Ало — тросна се на подранилия досадник той.
Не беше чувал никога този женски глас.
— На телефона е Дарби Шоу. Знаете ли коя съм аз?
В съзнанието му проблеснаха изрязаните бикини на плажа и той се усмихна моментално.
— Да, разбира се. Струва ми се, че имаме общ приятел.
— Прочетохте ли историйката, която съм написала?
— А, да. Версията за убийствата, досие „Пеликан“, както му викаме ние.
— И кои сте тези ние?
Верхик седна на стола до нощното шкафче. Тя явно не се обаждаше от едната учтивост.
— Защо ми позвънихте, Дарби?
— Трябва да ми отговорите на няколко въпроса, мистър Верхик. Ужасно се страхувам.
— Викай ми Гавин, моля те.
— Добре, Гавин. Къде е досието сега?
— На разни места. Какво се е случило?
— Ще ти обясня след малко. Само ми кажи какво направи с досието.