— Добре де, прочетох го, сетне го пратих в друг отдел, видяха го няколко души от Бюрото и накрая го показах на директор Войлс, който нещо май го хареса.
— Видял ли го е някой извън ФБР?
— Не мога да ти отговоря, Дарби.
— Тогава няма да ти кажа какво се случи с Томас.
Верхик размишлява върху това повече от минута. Тя чакаше търпеливо.
— Добре де. Видяха го и хора извън ФБР. Кои и колко точно, не знам.
— Той е мъртъв, Гавин. Беше убит снощи, около десет часа. Някой беше сложил бомба в колата, и за двама ни. Аз извадих късмет, но сега те са по петите ми.
Верхик се защура около телефона и задраска нещо по тефтера на масичката.
— Ранена ли си?
— Нищо ми няма. Физически.
— Къде си?
— В Ню Орлиънс.
— Сигурна ли си, Дарби? Искам да кажа, знам, че си сигурна, но кой, по дяволите, би искал да го убие?
— Срещнах двама такива.
— Как, за бога…
— Дълга история, Гавин. Кажи ми, кой видя досието? Томас ти го е дал в понеделник вечерта. Прехвърляте папката от ръка на ръка и четирийсет и осем часа по-късно той е мъртъв. Предполагам, че и аз трябваше да съм загинала с него. Явно е попаднало не където трябва, а? Ти как мислиш?
— На сигурно място ли си?
— Откъде, за бога, да знам?
— Къде си отседнала? Кой ти е телефонният номер?
— Не бързай толкова, Гавин. Сега вече ще действам съвсем бавничко. Обаждам се от улицата, така че не се опитвай да ми играеш номера.
— Престани, Дарби! Не се занасяй! Томас Калахан беше най-добрият ми приятел. Трябва да дойдеш при нас.
— И какво по-точно означава това?
— Слушай, Дарби, дай ми петнайсет минути и една дузина наши хора ще пристигнат да те вземат. Ще хвана първия самолет и ще съм при тебе преди обяд. Не може да останеш на улицата.
— Защо, Гавин? Кой ме гони? Отговори ми, Гавин!
— Ще ти отговоря, когато пристигна.
— Не знам. Томас е мъртъв, защото говори с теб. Така че не изгарям от желание да се срещнем, и то точно сега.
— Слушай, Дарби, не знам кой или защо, но те уверявам, че си в опасност. И то голяма. Ние можем да те защитим.
— Може би по-късно.
Той пое дълбоко дъх и седна на крайчеца на леглото.
— Можеш да ми вярваш, Дарби.
— Добре де, вярвам ти. А на другите как да вярвам? Играта загрубя, Гавин. Моята версия явно доста е поразтревожила някого, какво ще кажеш?
— Той мъчи ли се?
— Струва ми се, не — поколеба се за миг тя. Гласът й потреперваше.
— Ще ми се обадиш ли след два часа? В службата. Ще ти дам вътрешния си номер.
— Дай го, а аз ще си помисля.
— Моля те, Дарби. Отивам направо при директора. Обади ми се в осем, по нашето време.
— Дай номера.
Бомбата беше избухнала твърде късно за сутрешното издание на „Таймс Пикаюн“. Дарби прелисти набързо вестника. Нищо. После пусна телевизора в хотелската си стая и го видя. Показваха на живо изгорялото порше, все още там, сред останките от коли на паркинга, оградено грижливо с жълта лента. Полицията приемаше инцидента като убийство. Заподозрени засега нямаше. Коментари също. После съобщиха името — Томас Калахан, четирийсет и пет годишен, известен преподавател по право в Тулейн. Изведнъж се появи деканът и заговори в микрофона за професор Калахан и какъв шок е всичко това за университета.
Шок и изтощение, и страх, и болка… Дарби зарови лице във възглавницата. Мразеше да плаче и това щяха да са последните й сълзи, поне за известно време. Хленченето само щеше да я убие. Със сигурност.
16
Макар и кризата да бе наистина чудесна, и рейтингът му да се качваше, а Розенбърг да го нямаше вече, и имиджът му да блестеше чистичък и измит, и Америка да се чувстваше добре, защото той владееше положението, и демократите да се бяха изпокрили в миши дупки, а изборите догодина да му бяха в кърпа вързани, въпреки всичко това на него му беше писнало от цялата тая шумотевица и безкрайните работни срещи, преди още да е съмнало. Призляваше му от Дентън Войлс и неговото самодоволно и арогантно държане, от това дребно, но набито човече, което си седеше най-небрежно от другата страна на бюрото в смачканото си шлиферче и зяпаше през прозореца, докато говореше на президента на Съединените щати. Щеше да се появи пак след минута за поредната среща преди закуска, за поредния сблъсък, в който щеше да каже пак само частица от онова, което знаеше.