Беше му дошло до гуша да го държат в неведение и да го залъгват само с трохичките, които Войлс решеше, че трябва да му подхвърли. Гмински също щеше да му сервира някоя дреболия, а от него се очакваше да бъде щастлив и доволен от всичките тия трохи, разпилени и изсипани пред него по най-безобразен начин. Нищо не знаеше в сравнение с тях. Но поне беше накарал Коул да изучи доклада им и да го запомни наизуст, та да не могат да увъртат безкрайно.
Беше му писнало и от Коул. От безупречното му поведение, от безсънните му нощи. От блестящия му ум. От манията му да започва деня си, когато слънцето е още някъде над Атлантика, и да планира всяка проклета минутка от проклетия час, докато то стигнеше до Тихия океан. Тогава същият тоя Коул наблъскваше един кашон с боклуците, с които се беше борил през деня, отнасяше го вкъщи, проучваше го, сортираше го и се връщаше след няколко часа, за да избълва пред него цялата отвратително досадна неразбория, която току-що бе погълнал. Когато Коул беше уморен, спеше по пет часа, но нормалното бе да спи по три-четири на нощ. Напускаше кабинета си в Западното крило в единайсет всяка вечер, четеше в колата, задържаше се у дома колкото моторът да се охлади и вече беше готов да се върне обратно в Белия дом. Считаше го за престъпление да пристигне по-късно от пет сутринта. И след като той можеше да работи по сто и двайсет часа на седмица, от всички останали се очакваше да изкарат поне по осемдесет. Изискваше осемдесетчасова работна седмица. Никой в екипа на президента не си спомняше вече колко души е уволнил Флетчър Коул в продължение на три години за това, че не работят по осемдесет часа на седмица. Поне по трима на месец.
Коул се чувстваше най-добре, когато предстоеше някоя гадна среща рано сутринта и въздухът трептеше от напрежение. Тая работа с Войлс през последната седмица го караше да се усмихва непрекъснато. Сега стоеше прав до бюрото и преглеждаше пощата, докато президентът прелистваше „Вашингтон Поуст“, а две секретарки се щураха наоколо.
Президентът скришом му хвърли един поглед. Безупречен черен костюм, бяла риза, червена копринена връзка, прекалено много брилянтин над ушите. Беше му писнало от него, но щеше да го забрави, щом кризата преминеше и той си се върнеше при любимия голф. Тогава Коул можеше да се задълбочава в подробностите. Казваше си, че и той бе имал също толкова енергия и упоритост, когато беше само на трийсет и седем години. Но знаеше, че не е така.
Коул щракна с пръсти, метна един сърдит поглед на секретарките и те с удоволствие изхвърчаха от Овалния кабинет.
— И заяви, че няма да дойде, ако аз присъствам. Ще се пръсна от смях. — Коул явно се забавляваше.
— Струва ми се, че не те харесва — каза президентът.
— Той обича само хора, които може да мачка.
— Предполагам, че трябва да бъда мил с него.
— Попритиснете го, шефе. Принудете го да се откаже. Тази версия е толкова нелепа, че е чак смешна, но в неговите ръце може да стане опасна.
— Ами оная студентка по право?
— Проверяваме я. Изглежда безвредна.
Президентът се изправи и се протегна. Коул се зарови в книжата. По интеркома съобщиха, че Войлс е пристигнал.
— Аз тръгвам — рече Коул. Щеше да наблюдава и слуша всичко отдалеч. По негово настояване в Овалния кабинет бяха монтирани три камери. Мониторите бяха в малка стаичка в Западното крило и единствен той имаше ключ. Старшия знаеше за нея, но никога не си бе дал труда да влезе вътре. Засега. Камерите бяха скрити и се предполагаше, че никой не подозира за тях.
Президентът се почувства по-добре при мисълта, че Коул поне ще гледа, и посрещна Войлс на прага, дружелюбно стисна ръката му и го поведе към канапето. Да си поговорят сърдечно, като приятели. Войлс не беше особено впечатлен. Знаеше, че Коул ги слуша. И наблюдава.
Но за да не разваля атмосферата, свали шлифера си и го постави внимателно на стола. Кафе не искаше.
Президентът кръстоса крака. Беше с кафявата си жилетката. Любимият дядо.
— Дентън — заяви той сериозно, — искам да се извиня заради Флетчър Коул. Той не притежава кой знае какъв финес.
Войлс кимна леко. Какъв глупак, господи. В тая стая има достатъчно жици да се опекат живи поне половината от всички бюрократи във Вашингтон. А Коул беше някъде в мазето и слушаше, че няма никакъв финес.
— Понякога се държи като говедо, нали? — изръмжа Войлс.
— Да, точно така. Трябва да внимавам с него. Много е умен и много работи, но някой път прекалява.