— Той е едно копеле и ще му го кажа в лицето. — Войлс погледна към вентилационния отвор над портрета на Томас Джеферсън, където беше скрита една от камерите.
— Да, добре, ще гледам да не ти се пречка, докато не приключи тая работа.
— Ако обичате.
Президентът отпи бавно от кафето и се зачуди какво да каже после. Войлс не беше от лесно разговорливите.
— Искам да ми направиш една услуга.
— Слушам ви, сър — впери немигащи, безизразни очи в него Войлс.
— Кажи ми как стои въпросът с оная версия. Досие „Пеликан“, знаеш. Абсолютно безумие, но вътре съм споменат по някакъв начин и аз, по дяволите. Доколко сериозно го приемаш?
Ах, че смешно ставаше. Войлс едва успя да сдържи усмивката си. Значи имаше ефект. Господин президентът и господин Коул се бяха поизпотили заради досието на версия „Пеликан“. Бяха го получили късно във вторник, бяха се притеснявали цялата сряда и сега, в първите часове на четвъртък, вече стояха на колене, молейки се за нещо, което едва ли беше повече от палава шега.
— Разследваме, господин президент. — Беше лъжа, но оня откъде можеше да знае? — Проверяваме всички следи, всички възможности. Не бих ви го изпратил, ако не го приемах сериозно. — Бръчките по загорялото чело се свиха и на Войлс му се дощя да се изсмее.
— Какво открихте?
— Не е много, но едва сега започваме. Получихме го преди по-малко от четирийсет и осем часа и съм отделил четиринайсет агенти в Ню Орлиънс. Започват веднага с рутинните проверки. — Лъжата прозвуча така убедително, че той просто чу как Коул се задавя.
Четиринайсет! Ударът под пояса се оказа толкова силен, че президентът скочи и едва не изпусна чашката с кафето на масата. Четиринайсет ченгета от ФБР, които размахват значките си и разпитват. Беше само въпрос на време всичко да излезе на бял свят.
— Четиринайсет, казваш. Изглежда доста сериозно.
— Ние приемаме нещата много сериозно, господин президент. — Войлс беше безмилостен. — Те са мъртви вече седмица и следите почват да изстиват. Проверяваме всичко колкото може по-бързо. Хората ми работят денонощно.
— Това разбирам, но смятате ли, че в тая версия има нещо сериозно?
По дяволите, ставаше вече съвсем смешно. Досието тепърва щеше да се изпраща в Ню Орлиънс. Всъщност още не се бяха свързали с хората си там. Беше наредил на Ерик Ийст да прати копие от папката на местното бюро с нареждане да поразпитат тихичко тук-там. И толкова. Задънена улица, като стотиците други, които обхождаха.
— Съмнявам се, че в него има нещо, господин президент, но сме длъжни да проверим.
Бръчките се поотпуснаха и на лицето отсреща се изписа нещо като усмивка.
— Не е необходимо да ти обяснявам, Дентън, колко би ни навредила тая нелепица, ако пресата надуши нещо.
— Ние не се допитваме до пресата, когато правим разследване.
— Знам. Хайде да не се задълбочаваме в подобни неща. Просто искам да се откажеш от тая работа. Тъй де, толкова е абсурдно, дявол да го вземе, а аз наистина мога да се опаря. Нали разбираш какво искам да кажа?
Войлс беше брутално жесток.
— Вие ме молите да се откажа от разследването на вероятна следа, господин президент, така ли?
Коул се наведе към екрана. Да, казвам ти да забраниш това досие! Едва не го изрече на глас. Щеше да го заяви съвсем ясно и недвусмислено на Войлс. Щеше да му го съобщи съвсем бавно, дума по дума, после можеше да зашлеви тоя тантурест нещастник, ако почнеше да усуква. Но беше принуден да се крие в заключена стая, далеч от мястото на действието. Защото знаеше къде му е мястото. За момента.
Президентът се размърда и кръстоса обратно крака.
— Хайде, Дентън, разбираш какво искам да кажа. Става въпрос за по-голямата риба. Всички от пресата са наострили уши, просто умират от любопитство да разберат кои са евентуалните заподозрени. Знаеш ги какви са журналистите. И не е нужно да ти казвам, че мен не ме обичат много. Дори собственият ми секретар по печата не ме харесва. Ха-ха-ха. Забрави тази версия за известно време. Откажи се и преследвай истинските извършители. Тя е абсолютно несериозна, но може да ми причини доста неудобства.
Дентън го погледна безизразно. Безмилостно.
Президентът се размърда отново.
— Какво стана с оня Камел? Звучеше доста правдоподобно май, а?
— Звучеше.
— Да-а. И тъй като си говорим с цифри, колко души си отделил за Камел?