— Слаба работа, Гавин. Четири часа си в службата и нищо не си направил. Очаквах повече от теб.
— Имай търпение, Дарби.
— Търпението значи смърт за мене, Гавин. Те са по петите ми, нали?
— Не знам.
— Какво щеше да направиш ти, ако разбереш, че е трябвало да си мъртъв, а хората, които се опитват да те убият, са ликвидирали преди теб двама съдии от Върховния съд и с бомба са разкъсали на парченца един обикновен професор по право, и разполагат с милиарди долари, и явно нямат нищо против да ги използват, за да убиват когото си поискат? Какво щеше да направиш ти, Гавин?
— Щях да се обърна към ФБР.
— Томас се обърна към ФБР и сега е мъртъв.
— Мерси, Дарби. Не беше честно.
— Никак не ме интересуват нито честността, нито чувствата. Вълнува ме много повече как да оцелея до обяд.
— Не се връщай в апартамента си.
— Не съм толкова глупава. Вече са ходили там. И съм сигурна, че наблюдават и неговия апартамент.
— Къде е семейството му?
— Родителите му живеят в Нейпълс, Флорида. Предполагам, че от университета ще им се обадят. Не знам. Има брат в Мобайл и мислех да му се обадя и да се опитам да обясня всичко.
Видя някакво лице. Вървеше с туристите към рецепцията. Държеше сгънат вестник и се мъчеше да изглежда като тях, просто един от гостите на хотела, но походката му беше някак колеблива, а очите търсеха трескаво някого. Дълго и слабо лице, с кръгли очила и лъснало чело.
— Гавин, слушай внимателно. Запиши си. Виждам един мъж, когото съм виждала и преди, и то неотдавна. Преди час може би. Метър и осемдесет и пет-шест, слаб, трийсетгодишен, с очила, започва да оплешивява, тъмна коса. Изчезна. Изчезна някъде.
— Кой, по дяволите, е тоя?
— Откъде да знам, за бога. Не го познавам.
— Той видя ли те? Къде, по дяволите, си?
— Във фоайето на един хотел. Не знам дали ме видя. Изчезвам.
— Дарби! Чуй ме. Каквото и да правиш, поддържай връзка с мен. Ясно ли е?
— Ще се опитам.
Тоалетната беше зад ъгъла, в дъното. Тя влезе в последната кабинка, заключи вратата и преседя там един час.
17
Фотографът се казваше Крофт и беше работил за „Вашингтон Поуст“ седем години, докато най-накрая третата му присъда за наркотици го изпрати за девет месеца в затвора. А когато го пуснаха условно, заяви, че минава на свободна практика, и помести обявата си в рекламната страница. Но телефонът му рядко звънеше. Занимаваше се по малко и с друга работа — промъкваше се на разни места да снима хора, които не знаеха, че са под прицела на обектива му. Много от клиентите му бяха адвокати по бракоразводни дела, та имаха нужда от всякакви мръсотии за процесите си. След две години на свободна практика бе изучил някои тънкости и сега сам се възприемаше като самоук частен детектив. Искаше четирийсет долара на час — ако имаше кой да ги даде.
Грей Грантам беше редовен клиент и приятел от вестникарските им дни. Обаждаше се винаги когато му трябваше някоя мръсотия. Грантам беше сериозен журналист с чувство за професионална етика и само с мъничко склонност към мръсотийки, и се обаждаше всеки път, щом му трябваше нещо по така. Крофт харесваше Грантам, защото си признаваше честно за мръсотийките. Другите се правеха на такива светци.
Седеше във волвото на Грантам, защото имаше телефон. Беше пладне и той си изпушваше „обяда“, като се питаше дали нещо от миризмата ще остане, макар че всичките прозорци бяха отворени. Най-добре работеше леко дрогиран. Когато си изкарваш хляба, като си вадиш очите в разни притъмнени мотели, трябва да си дрогиран.
Отдясно подухваше приятен ветрец и отнасяше дима към Пенсилвания авеню. Беше спрял на забранено място, пушеше си наркотика и не му пукаше. В себе си имаше по-малко от една унция, а и служителят, който отговаряше за него, също смъркаше, така че да вървят на майната си. Всичките.
Телефонната кабина беше на около пресечка и половина пред него, на тротоара, но далеч от платното. С телеобектива си можеше да прочете указателя, висящ от поличката. Фасулска работа. Вътре имаше някаква дебелана, която изпълваше цялата кабина и разпалено жестикулираше. Крофт дръпна от цигарата и се взря в огледалото да види навъртат ли се ченгета. От това място направо вдигаха колите с кранове. По Пенсилвания авеню имаше голямо движение.
В дванайсет и двайсет жената се измъкна с мъка от кабината и изведнъж отнякъде изникна млад мъж в хубав костюм, който влезе вътре и затвори вратата. Крофт извади своя никон и опря обектива на кормилото. Беше хладно, но слънчево, и тротоарът гъмжеше от хора, излезли навън в обедната си почивка. Покрай него преминаваха рамене и глави, рамене и глави. Пролука. Щрак. Пролука. Щрак. Обектът набираше номера и се оглеждаше. Беше техният човек.