— Дарби, чуваш ли ме?
— Да. — Тя погледна към вратата да се увери, че веригата е сложена. — Да, чувам те.
— Смяташ ли, че си в безопасност?
— Така си мислех допреди малко.
— Разполагаме с известна информация. Утре в три часа в университетското градче ще има заупокойна служба, а погребението ще е след това в града. Говорих с брат му и семейството държи да съм там. Ще пристигна довечера. Мисля, че се налага да се видим.
— Защо се налага да се видим?
— Дарби, трябва да ми вярваш. Животът ти в момента е в опасност и трябва да ме изслушаш.
— Какво сте намислили, момчета?
Последва кратка пауза.
— Не те разбирам — рече накрая той.
— Какво каза директорът Войлс?
— Не съм говорил с него.
— Ти нали беше неговият адвокат, така да се каже. Какво става, Гавин?
— Засега няма да предприемаме нищо.
— И какво означава това, Гавин? Обясни ми, ако обичаш.
— Затова трябва да се видим. Не искам да го обсъждаме по телефона.
— Телефонът си действа много добре и засега ще използваме само него. Така че изплюй камъчето.
— Защо не искаш да ми се довериш? — прозвуча обидено гласът му.
— Затварям, ясно ли е? Не ми харесва тая работа. Щом вие знаете къде съм, тогава някой може вече да стои в коридора и да чака.
— Глупости, Дарби. Я помисли трезво. От един час разполагам с номера на стаята ти и не съм направил нищо друго, освен да ти се обадя. Ние сме на твоя страна, кълна се.
Тя обмисли внимателно чутото. Звучеше разумно, но я бяха открили така лесно.
— Слушам те. Значи не си говорил с директора, но ФБР няма да предприема нищо. И защо няма да предприема нищо?
— Не знам точно. Вчера е взел решението да се изтегли от употреба досие „Пеликан“ и е дал нареждане да се преустанови работата по него. Само това мога да ти кажа.
— Не е много. Той знае ли за Томас? Знае ли, че аз трябваше да съм мъртва, защото съм го написала, и че четирийсет и осем часа след като Томас ти го даде на тебе, неговия стар приятел от университета, ония, които и да са те, по дяволите, се опитаха да ни убият и двамата? Знае ли той всичко това, Гавин?
— Струва ми се, не.
— Това значи „не“, нали така?
— Да. Значи „не“.
— Добре, слушай сега внимателно. Смяташ ли, че са го убили заради досието?
— Вероятно.
— Това значи „да“, нали така?
— Да.
— Благодаря. Ако Томас е бил убит заради досието, тогава знаем кой го е убил. А ако знаем кой е убил Томас, тогава знаем кой е убил Розенбърг и Дженсън. Нали така?
Верхик се поколеба да отговори.
— Просто кажи „да“, по дяволите — озъби се Дарби.
— Бих казал „вероятно“.
— Чудесно. „Вероятно“ в устата на един адвокат означава „да“. Значи, че повече не можеш да кажеш. Значи, че е твърде много вероятно и въпреки това ми казваш, че ФБР преустановява работа по моя мъничък евентуален и твърде подозрителен извършител.
— Успокой се, Дарби. Нека се видим довечера да си поговорим. Мога да ти спася живота.
Тя внимателно сложи слушалката под възглавницата и отиде в банята. Изми си зъбите и среса онова, което бе останало от косата й, после събра тоалетните си принадлежности и един чифт бельо в нова платнена чанта. Сложи си шубата, шапката и очилата и тихичко затвори вратата зад себе си. Коридорът беше празен. Качи се пеш два етажа, до седемнайсетия, взе асансьора до десетия и после спокойно слезе десет етажа надолу по стълбите. Вратата откъм стълбището беше близо до тоалетните и тя бързо се вмъкна в женската. При огледалата нямаше никой. Дарби влезе в една кабинка, врътна ключалката и известно време остана вътре.
Петък сутрин във Френския квартал. Въздухът беше хладен и чист, без следа от тежкия мирис на храна и пороци. Осем часът — прекалено рано за пешеходци. Тя вървя няколко преки, за да й се проясни главата и да обмисли стъпките си за деня. Близо до площад Джаксън намери едно кафене, което бе забелязвала и преди. Беше почти празно, а в дъното имаше телефон автомат. Наля си гъсто кафе и остави чашата на масичка близо до телефона. Оттук можеше да говори.
Този път стигна до Верхик след по-малко от минута.
— Слушам те — каза той.
— Къде ще отседнеш довечера? — попита тя, без да изпуска от очи входната врата.
— В хотел „Хилтън“, до реката.