— Ти сериозно ли говориш?
— Погледни ми косата, Алис. Щях ли да се обезобразя така, ако си играех разни игрички?
— Добре де, добре. И после какво?
— Иди утре на погребението и пусни слуха, а аз ще ти се обадя след два дни.
— Къде си отседнала?
— На разни места. Непрекъснато съм в движение.
Алис се изправи, целуна я по бузата и изчезна.
В продължение на два часа Верхик кръстосваше стаята, вземаше разни списания, хвърляше ги наоколо, поръчваше разни неща по телефона, разопаковаше си багажа. И все се разхождаше, напред-назад, напред-назад. Следващите два часа прекара в легнало положение, вперил очи в телефона, с бутилка топла бира в ръка. Щеше да чака до полунощ, каза си той, и после? После какво?
Тя обеща, че ще се обади.
Можеше да й спаси живота, само да се обадеше.
В полунощ той захвърли поредното списание и излезе. Един агент на ФБР в Ню Орлиънс му бе дал малко полезна информация и бе споменал няколко заведения близо до университета, където висяха студентите по право. Щеше да иде там, да се смеси с младежта, да изпие една бира и да си отваря ушите. Тълпи студенти бяха наизлезли заради мача. Тя нямаше да е там, но все едно, защото той никога не я бе виждал. Но може да подочуе нещо или пък да спомене името й, да остави картичката си, да се сприятели с някой, който познава нея или нейни приятели. Стрелба в тъмното наистина, но все пак можеше да свърши повече работа, отколкото като се блещи в телефона.
Намери си място на бара в едно заведение, наречено „При адвокатите“, на три преки от университета. Изглеждаше много младежко и приятно с разлепените по стените програми за футболни мачове и снимки на пищни мацки. Посетителите бяха твърде шумни и всичките под трийсет години.
Барманът приличаше на студент. След като Верхик изпи две бири, тълпата се изнесе нанякъде и заведението почти се опразни. Новата вълна щеше да се изсипе след миг.
Верхик поръча трета бира. Беше един и половина.
— Право ли следвате? — попита той бармана.
— Уви, да.
— Защо, толкова ли е лошо?
— Е, и по-весело съм живял — поклати глава младежът и обърса тезгяха около купата с фъстъци.
Верхик си спомни с копнеж за барманите, които му сипваха бирата като студент. Ония момчета знаеха как да те предразположат. Никога не се отнасяха с клиентите като с непознати. И можеха да разговарят за всичко.
— Аз съм юрист — заяви Верхик отчаяно.
Ау, така ли, страхотно, тоя бил юрист. Колко интересно. Какъв специален чичко. Хлапето изчезна някъде.
Копеленцето му недно. Дано те скъсат на изпитите. Верхик грабна бутилката и се обърна с лице към масите. Почувства се като дядо сред внуците си. И макар че мразеше Правния факултет и спомените си за него, мило му бе за някои дълги петъчни вечери из баровете на Джорджтаун, които кръстосваше с приятеля си Калахан. Тия моменти бяха хубави.
— И с какво точно се занимавате? — Барманът се беше върнал.
Гавин се обърна към него и се усмихна.
— Специален съветник съм във ФБР.
— Значи сте от Вашингтон.
— Да, дойдох за мача в неделя. Луд съм по Червенокожите. — Мразеше Червенокожите и всички други футболни отбори. Не биваше да оставя хлапето да се раздрънка на тема футбол. — Къде учите?
— Тук. В Тулейн. Завършвам през май.
— И после къде?
— Вероятно в Синсинати. Ще стажувам година-две.
— Сигурно сте добър студент.
Хлапакът сви рамене с безразличие.
— Искате ли още бира?
— Не. Имахте ли при вас един Томас Калахан?
— Разбира се. Познавате ли го?
— Бяхме заедно в университета в Джорджтаун. — Верхик измъкна една визитна картичка от джоба си и му я подаде. — Казвам се Гавин Верхик.
Хлапакът я погледна, после учтиво я остави до леда. Барът беше полупразен и той беше уморен от приказки.
— Познавате ли една студентка на име Дарби Шоу?
— Не — рече хлапето и хвърли един поглед към масите. — Не я познавам лично, но знам коя е. Мисля, че е във втори курс. — Последва дълго, доста неловко и подозрително мълчание. — Защо?
— Ние трябва да поговорим с нея. — Ние, като ние от ФБР. Не просто той, като Гавин Верхик. Множественото число звучеше много по-тежко. — Тя идва ли тук?