Сега беше вътре. Грей С. Грантам. Нямаше друг със същото име. Можеха да му се обаждат в службата дванайсет часа на ден. Но пък беше толкова по-тайнствено и интимно да му звънят вкъщи, особено по никое време, когато се опитваше да подремне.
Грантам фуча по адрес на Гарсия близо половин час, после заспа. Сънуваше нещо, забравил за външния свят, когато телефонът отново иззвъня. Той напипа слушалката в тъмното.
— Ало?
Не беше Гарсия, а някаква жена.
— Вие ли сте Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“?
— Да. А вие коя сте?
— Занимавате ли се още с убийството на Розенбърг и Дженсън?
Той се изправи в мрака и погледна часовника. Беше пет и половина сутринта.
— Много хора се занимават с него — голяма новина е. Всъщност да, продължавам разследването.
— Чували ли сте за досие „Пеликан“?
Той пое дълбоко дъх и се помъчи да събере ума си.
— Досие „Пеликан“ ли? Не. Какво е това?
— Една безобидна малка хипотеза за това кой ги е убил. Беше отнесена във Вашингтон миналата неделя от един мъж на име Томас Калахан, професор по право в университета Тулейн. Той я дал на свой приятел от ФБР и започнали да я подмятат насам-натам. Нещата се развиха светкавично и Калахан бе убит от бомба в колата си в сряда вечерта. В Ню Орлиънс.
Грантам вече беше светнал лампата и драскаше усилено.
— Къде се намирате?
— В Ню Орлиънс. Обаждам се от уличен телефон, така че не си правете труда да ме проследявате.
— Откъде знаете всичко това?
— Аз написах досието на тази версия.
Сега той беше напълно буден. Очите му заблестяха, задиша учестено.
— Чудесно. Щом сте го написали, кажете ми нещо повече за него.
— Не искам да действаме така, защото дори и да получите сведенията, няма да можете да пуснете материала.
— Защо не пробвате, пък да видим.
— Няма да можете. Има нужда от солидно потвърждение.
— Добре. Значи имаме Клана, терориста Камел, Подземната армия, арийците…
— Не. Не е за нито един от тия. Всички тях ги подозират. Досието е за съвсем неизвестен извършител.
Той крачеше напред-назад около леглото, здраво стиснал слушалката.
— Защо не можете да ми кажете кой е?
— Евентуално по-нататък. Изглежда вашите източници на информация са наистина вълшебни. Да видим какво ще откриете.
— Калахан ще е лесен. Трябва само да завъртя един телефон. Дайте ми двайсет и четири часа.
— Ще гледам да ви се обадя в понеделник сутринта. Ако ще вършим работа заедно, мистър Грантам, налага се да дадете и вие нещо от себе си. Като се обадя следващия път, ще трябва да ми кажете нещо, което да не знам.
Тя беше някъде навън, в тъмното.
— В опасност ли сте? — попита той.
— Струва ми се, да. Но засега съм добре.
Гласът беше на младо момиче, на около двайсет и четири-пет години. Бе написала досието. Познаваше професора по право.
— Вие юристка ли сте?
— Не, и не си губете времето да ровите около мен. Чака ви работа, мистър Грантам. Иначе ще отида при някой друг.
— Чудесно. А сега трябва да ви дадем име.
— Имам си име.
— Искам да кажа, псевдоним.
— Имате предвид като шпионите и разните там агенти. Ха-ха, става забавно.
— Или псевдоним, или ми кажете истинското си име.
— Добър ход. Наричайте ме Пеликан.
Като добри ирландци родителите му бяха ревностни католици, но той на практика се бе отказал от религията преди много години. Старците бяха внушителна двойка, достойни в скръбта си, с хубав загар на лицето и добре облечени. Калахан рядко ги бе споменавал. Хванати за ръка, те влязоха в параклиса заедно с останалите роднини. Братът, който живееше в Мобайл, беше по-нисък и изглеждаше по-стар от Томас, който казваше, че имал проблеми с пиенето.
В продължение на половин час студенти и преподаватели се изреждаха пред снимката му в параклиса. Мачът беше същата вечер и тълпите прииждаха. На улицата беше паркирана колата на снимачен екип от телевизията. Операторът се държеше на прилично разстояние и снимаше фасадата на параклиса. Полицай от охраната на университетското градче го държеше под око и не му даваше да мърда от мястото си.