Умно момиче беше, свиваше на всеки ъгъл и постоянно криволичеше. Вървеше бързо, но не подтичваше. Той прецени, че се е насочила към „Джаксън“, където в неделя винаги имаше тълпи и тя явно мислеше, че сред тях ще се скрие. И ще се разхожда заедно с туристите и местните жители, може би ще хапне нещо, ще се порадва на слънцето, ще си купи вестник.
Дарби небрежно запали цигара, докато вървеше. Не можеше да гълта дима. Бе опитала преди три дни и й се замая главата. Отвратителен навик. Каква ирония на съдбата щеше да е, ако преживее всичко това и вземе да умре от рак на белия дроб. Господи, нека да умре от рак.
Той седеше на една маса в претъпканото кафене на тротоара на ъгъла на Сейнт Питър и Шартр и беше на по-малко от три метра от нея, когато тя го видя. Частица от секундата по-късно той я забеляза и Дарби сигурно щеше да успее да се измъкне, ако не се бе сепнала и не бе преглътнала с мъка. Погледът му се плъзна по нея и щеше може би да я отмине с неосъзнато подозрение, но лекото колебание и трескавият поглед я издадоха. Тя продължи да върви, но леко ускори ход.
Беше Пъна. Той скочи и започна да си пробива път през масите. Тя го изгуби от очи. Сега, на земята, съвсем не приличаше на пън. Изглеждаше пъргав и мускулест. За миг успя да му се изплъзне на Шартр стрийт и се шмугна между арките на катедралата „Сейнт Луис“. Църквата беше отворена и тя се поколеба дали да не влезе, като че ли вътре в светилището той нямаше да посмее да я убие. Ами, щеше да я убие и там, и на улицата, и сред тълпата. Където и да я пипнеше. Беше по петите й. Дарби се бореше с изкушението да разбере как я преследва. Дали вървеше просто бързо и се правеше на разсеян? Или пък подтичваше? Или летеше с пръст на спусъка, готов да я направи на решето, щом я зърне? Тя продължи напред.
Зави наляво по Сейнт Ан, пресече улицата и почти беше излязла на Роял, когато реши да погледне назад. Той идваше. Беше на другия тротоар, но явно следеше нея.
Тоя нервен поглед през рамо я свърши. Издаде я напълно и той хукна подире й.
Трябва да стигна до Бърбън стрийт, реши тя. Мачът започваше след четири часа и почитателите на Светиите вече вихрено празнуваха преди началото на мача, защото след това нямаше да има повод за празнуване. Тя зави по Роял, затича се няколко метра, после намали до бърз ход. Той се появи на Роял. Засега подтичваше, но явно беше готов тутакси да се впусне в бяг. Дарби се насочи към средата на улицата, където се мотаеха група запалянковци. Убиваха времето. Тя зави наляво и затича. Пред нея беше Бърбън стрийт, гъмжаща от хора.
Вече го чуваше. Нямаше смисъл да се обръща. Беше зад нея и почти я настигаше. Когато излезе на Бърбън стрийт, мистър Пън беше на петнайсетина метра зад гърба й. Състезанието свърши. Тя видя своите ангели спасители да излизат шумно от някакъв бар. Трима млади дебеланковци, облечени в най-различни части от черно-златните екипи на Светиите, се изсипаха по средата на улицата и Дарби се хвърли към тях.
— Помощ! — изпищя тя неистово и посочи към Пъна. — Помогнете ми! Този мъж ме преследва! Иска да ме изнасили!
Е, по дяволите, сексът по улиците на Ню Орлиънс не е нещо чак толкова необичайно, но да бъдат проклети, ако оставят някой да насилва това момиче.
— Помогнете ми, моля ви! — жално изви глас тя.
Изведнъж улицата притихна. Всичко замръзна на място, включително и Пъна, който спря за миг, после отново се втурна напред. Тримата Светии му препречиха пътя със скръстени на гърдите ръце и блеснали от възбуда очи. Нещата приключиха за няколко секунди. Пъна замахна с двете ръце едновременно — дясната изсвистя към врата на единия, лявата нанесе кроше по устата на другия. Двамата изкрещяха и се строполиха тежко на земята. Третият нямаше намерение да бяга. Двете му приятелчета бяха пострадали и това го разтревожи. Пъна и с него щеше да се справи, ако номер едно не беше паднал върху десния му крак, та той почти загуби равновесие и се залюля. Докато издърпваше крака си, мистър Бенджамин Чоп от Тибодо, Луизиана, номер три в групата, го срита здравата между краката и Пъна беше свършен. Докато Дарби се шмугваше навътре в тълпата, чу как той зави от болка.
И докато още падаше, мистър Чоп го ритна в ребрата. Номер две, с лице, цялото обляно в кръв, се нахвърли като бесен върху падналия и побоят продължи. Той се сви на кълбо, прикрил с ръце доста пострадалите си тестиси, а момчетата се редуваха да го ритат и ругаят най-безмилостно, докато някой не извика „Полиция“ и това му спаси живота. Мистър Чоп и номер две помогнаха на номер едно да стане и Светиите бяха видени за последно да хлътват в някакъв бар. Пъна успя да се изправи и изпълзя нанякъде като куче, премазано от гигантски камион, но все още живо и решено да умре в колибата си.