Тя се скри в един тъмен ъгъл на някаква невзрачна кръчмичка и си поръча кафе, после бира, после пак кафе, после пак бира. Ръцете й трепереха, а стомахът й здравата се беше свил. Сандвичите с месо ухаеха разкошно, но тя не можеше троха да хапне. След три бири за три часа сега си поръча порция варени скариди и мина на минерална вода.
Алкохолът я успокои, а скаридите я заситиха. Тук е в безопасност, помисли си тя, защо не изгледа мача и просто да поседи, докато примерно затворят.
Кръчмата беше претъпкана. Мачът почна, всички впериха погледи в големия екран над бара и взеха да се наливат. Вече беше почитателка на Светиите. И истински се надяваше трите й приятелчета да са добре и да се наслаждават на играта. Тълпата ревеше и псуваше Червенокожите.
Дарби остана в своето кътче дълго след като мачът свърши. После изчезна в мрака.
В един момент към края на мача, когато на Светиите им бяха вкарали четири гола, Едуин Снелър затвори телефона и изгаси телевизора. После се протегна и пак се върна при телефона. Набра номера на Камел в съседната стая.
— Обърни внимание на английския ми — каза убиецът. — Кажи ми, ако откриваш някакъв акцент.
— Добре е. Тя е тук — съобщи му Снелър. — Един от нашите я е видял тая сутрин на площад Джаксън. Проследил я три преки, после я изгубил.
— Как така я изгубил?
— Има ли значение? Измъкнала се е, но е тук. Косата й е много къса и почти бяла.
— Бяла ли?
Снелър мразеше да повтаря, особено пък заради тоя мелез.
— Той каза, че не е руса, а бяла. Облечена е в зелени военни панталони и кафяво пилотско яке. Някак си го е познала и е изчезнала.
— Как го е познала? Виждала ли го е преди?
Ама че идиотски въпроси. Трудно беше да се повярва, че го вземат за супермен.
— Не мога да отговоря.
— Как е произношението ми?
— Идеално. Под вратата има една картичка. Трябва да я видите.
Камел остави слушалката на възглавницата и отиде до вратата. След секунда беше пак на телефона.
— Кой е той?
— Казва се Верхик. Холандец, но е американски гражданин. Работи за ФБР във Вашингтон. Очевидно са били приятели с Калахан. Завършили са заедно университета в Джорджтаун и Верхик беше на заупокойната служба вчера. Снощи влязъл в някакъв бар недалеч от студентското градче и разпитвал за момичето. Преди два часа един от нашите отишъл на същото място, представил се за агент на ФБР и се заговорил с бармана. Оказало се, че той учи право и я познава. Гледали мача и си поприказвали, а после хлапето измъкнало тая картичка. Погледнете на гърба. Той е в хотел „Хилтън“, стая 1909.
— Пет минути пеша оттук. — Картите на града бяха разпръснати на леглото.
— Да. Обадихме се на тоя-оня във Вашингтон. Той не е агент, а просто юридически съветник. Познавал е Калахан и може би познава и момичето. Явно, че се опитва да я открие.
— Тя ще проговори пред него, нали?
— Вероятно.
— Как е произношението ми?
— Идеално.
Камел изчака един час и излезе от хотела. Със сакото и връзката си приличаше на най-обикновен човечец, тръгнал да се разхожда привечер по Канал стрийт към реката. Носеше голяма спортна чанта и пушеше. Пет минути по-късно влезе във фоайето на „Хилтън“. Проби си път през тълпите от запалянковци, връщащи се от стадиона. Асансьорът спря на двайсетия етаж и той слезе пеша на долния.
От стая 1909 не се обади никой. Ако вратата се беше отворила, а веригата бе пусната, щеше да се извини и да обясни, че е сбъркал номера. Ако вратата се беше отворила, без да има верига, и в процепа се бе появило някакво лице, щеше да я ритне рязко и да влезе. Но тя не се отвори.
Новият му приятел Верхик сигурно висеше в някой бар, раздаваше визитни картички и молеше децата да му кажат нещичко за Дарби Шоу. Какъв кретен!
Той почука отново и докато чакаше, плъзна къса пластмасова карнетка между вратата и касата и я поразклати леко, докато езичето щракна. Ключалките не представляваха проблем за Камел. Можеше да отвори без ключ всяка кола и да запали мотора за по-малко от трийсет секунди.