— Хайде, Дарби. Няма да си жива до утре по обяд. Стига сме си играли на котка и мишка.
— Прави каквото ти казвам, Гавин. Никога не сме се срещали, така че нямам представа как изглеждаш. Сложи си някаква черна риза и червена бейзболна шапка.
— И откъде да намеря подобни одежди?
— Откъдето искаш, просто ги намери.
— Добре, добре, ще намеря. И нещо по-отличително, ако пожелаеш, например да си клъцна носа с бръснарско ножче, а? Шегувам се, Дарби.
— Не съм настроена за глупави шеги и ако не млъкнеш, ще затворя.
— Става въпрос за твоята глава.
— Моля те, Гавин.
— Извинявай. Ще направя каквото кажеш. Там вечно гъмжи от народ.
— Прав си. Просто се чувствам по-спокойна сред тълпата. Застани до вратата за около пет минути и дръж сгънат вестник. Ще те гледам. След пет минути влез вътре и иди в дъното. В десния ъгъл има щанд със спортни костюми. Помотай се наоколо и аз ще те открия.
— А ти как ще си облечена?
— Не се тревожи за мене.
— Чудесно. И какво ще правим после?
— Ти и аз, само ти и аз, ще напуснем града. Не искам никой друг да знае. Разбираш ли ме?
— Не, не те разбирам. Мога да осигуря охрана.
— Не, Гавин. Аз ще определям какво да се прави, ясно ли ти е? Никой друг. Забрави за ония трима приятели. Разбрахме ли се?
— Да. Как предлагаш да напуснем града?
— И за това имам план.
— Не ми харесва нито един от твоите планове, Дарби. Тия главорези са ти по петите, а сега вкарваш и мене в играта. Не го искам така. Много по-сигурно е да го направим по моя начин. По-сигурно за мене, по-сигурно и за тебе.
— Но ще бъдеш там на обяд, нали?
Той застана до леглото и притвори очи.
— Да, ще бъда там. Искрено се моля да успееш да дойдеш.
— Колко си висок?
— Метър и седемдесет и пет.
— Колко тежиш?
— Боях се, че ще се стигне дотам. Обикновено лъжа, знаеш. Деветдесет, но смятам да отслабна, обещавам. Твърдо.
— Ще се видим утре, Гавин.
— Много се надявам, скъпа. — Нея вече я нямаше. Той затвори. — Ах, каква си проклетия! — изрева Верхик на стените. — Зверче и половина!
Той кръстоса стаята няколко пъти, после отиде в банята, затвори вратата и пусна душа. Продължи да я проклина под струята вода поне десет минути, после стъпи на мокета да се изсуши. Май беше деветдесет и пет-шест кила, разпределени твърде неравномерно на малко повече от метър и седемдесет. Отвратителна гледка. Ето го, най-после ще се срещне с тая страхотна мадама, която изведнъж поверява живота си в неговите ръце, а той е същински плондер.
Отвори вратата. Стаята беше тъмна. Тъмна ли? Не беше загасял лампите. Какво става, по дяволите? Той се насочи към ключа до тоалетната масичка.
Първият удар смаза ларинкса му. Съвършено попадение, който дойде някъде отстрани, откъм стената. Верхик изгрухтя от болка и падна на коляно, което пък съвсем улесни втория удар. Все едно брадва по дебела цепеница. Ръката се стовари като скала в основата на черепа му и с Гавин се свърши.
Камел щракна някаква лампа и се взря в жалкото голо тяло, свлечено на пода. Не беше от ония, дето се любуват на работата си. Не искаше да прогаря килима, затова вдигна на гръб разплутото тяло и го постави напряко върху леглото. Работеше бързо, без нито едно излишно движение. Пусна телевизора и го увеличи докрай, после дръпна ципа на чантата си, извади евтин автоматичен пистолет, калибър 22, и го опря в дясното слепоочие на покойния Гавин Верхик. Покри пистолета и главата с две възглавници и дръпна спусъка. Сега идваше най-важната част: той подпъхна едната възглавница под главата, хвърли другата на пода и внимателно сви пръстите на дясната ръка около пистолета, оставяйки го на трийсетина сантиметра от слепоочието.
После извади касетофона изпод кревата и отново включи телефонния апарат в контакта на стената. Натисна едно копче, послуша малко и ето че гласът й прозвуча. Той спря телевизора.
Всяка задача беше различна. Един път дебна жертвата си цели три седмици в Мексико Сити и накрая го спипа в леглото с две проститутки. Тъпа грешка, но именно безбройните тъпи грешки на неговите противници му бяха помагали в кариерата. Ето например този глупак сам по себе си беше една грешка на природата, някакъв си безмозъчен адвокат, който се мотаеше наоколо, дрънкаше много и раздаваше визитки с номера на стаята си на гърба. Беше си напъхал носа в света на големите убийства и виж докъде я докара.