Ченгетата щяха да огледат стаята за няколко минути и — ако малко му работеше късметът — да решат, че е просто още едно самоубийство. Щяха да следват процедурата и да си зададат няколко въпроса, на които не можеха да отговорят. Винаги имаше такива. И понеже беше важен адвокат от ФБР, след ден-два щяха да направят аутопсия и вероятно към вторник някой съдебен лекар изведнъж щеше да открие, че не става дума за самоубийство.
До вторник момичето щеше да е мъртво, а той самият — в Манагуа.
24
Обичайните му, така да се каже, официални източници в Белия дом твърдяха, че не знаят абсолютно нищо за досие „Пеликан“. Старшия изобщо не беше чувал за него. Няколкото опипващи телефонни разговора с ФБР не дадоха никакъв резултат. Един приятел в Министерството на правосъдието заяви, че не им е известно подобно нещо. Събота и неделя души тая следа и накрая — нищо. Историята с Калахан се потвърди: той намери един брой от местния вестник и прочете материала. Когато в понеделник тя се обади в редакцията, нямаше нищо ново, което да й каже. Но поне му се обади.
Пеликана каза, че звъни от уличен телефон, та да не си правел труда да я проследява.
— Продължавам да се ровя — каза той. — Ако в града има такова досие, явно добре го крият.
— Уверявам ви, че има, и разбирам защо го крият.
— Сигурен съм, че можете да ми кажете нещо повече.
— Много повече. Това досие едва не ми струва живота вчера, така че може да се наложи да проговоря по-рано, отколкото предвиждах. Трябва да разкажа всичко, докато съм още жива.
— Кой се опитва да ви убие?
— Същите хора, които убиха Розенбърг и Дженсън, и Томас Калахан.
— Знаете ли имената им?
— Не, но видях поне четирима от тях от сряда насам. Те са тук, в Ню Орлиънс, и дебнат наоколо с надеждата, че ще направя някоя глупост, та да могат да ме очистят.
— Колко души знаят за досието?
— Хубав въпрос. Калахан го прати във ФБР и оттам, струва ми се, е отишло в Белия дом, където явно е разбунило доста духовете. А после кой знае в чии ръце е попаднало. Два дни след като го предаде на ФБР, Калахан бе мъртъв. Аз, естествено, трябваше да загина с него.
— Вие заедно ли бяхте?
— Бях наблизо, но не достатъчно близо.
— Значи вие сте неидентифицираното лице от женски пол на местопроизшествието?
— Така ме описаха във вестника.
— Тогава в полицията разполагат с името ви.
— Казвам се Дарби Шоу. Следвам втори курс право в Тулейн. Томас Калахан беше мой преподавател и любовник. Аз написах досието, аз му го дадох, а останалото сам знаете. Успявате ли да записвате?
Грантам дращеше яростно.
— Да, слушам ви.
— Почва да ми става тясно във Френския квартал и смятам днес да напусна града. Ще ви се обадя утре отнякъде. Имате ли достъп до формулярите за финансови помощи по време на президентските кампании?
— Те са обществено достояние.
— Знам това. Но колко бързо можете да получите информацията?
— Каква информация?
— Списък на всички големи спонсори на миналата предизборна кампания на президента.
— Не е толкова трудно. Мога да я имам днес следобед.
— Направете го и аз ще ви се обадя утре сутринта.
— Добре. Имате ли друг екземпляр от досието?
Тя се поколеба.
— Не, но го знам наизуст.
— И знаете кой поръчва убийствата?
— Да, и щом ви кажа, ще поставят и вашето име в списъка на жертвите.
— Казвайте още сега.
— Не бързайте толкова. Ще ви се обадя утре.
Грантам се вслуша в сигнала свободно, после затвори. Взе бележника си и си проправи път през лабиринта от бюра и хора до стъклената клетка на шефа на отдела си, редактора Смит Кийн. Кийн беше добродушен здравеняк, който провеждаше политика на отворени врати, обясняваща вечния хаос в стаята му. Привършваше някакъв телефонен разговор, когато Грантам нахлу вътре и затвори вратата.
— Тази врата не се затваря — заяви Кийн рязко.
— Трябва да поговорим, Смит.
— Ще говорим както е отворена. Отвори я, дявол да те вземе!
— След една секунда — вдигна умолително длани пред шефа си Грантам. Да, сериозно беше. — Нека да поговорим.
— Добре. Какво има?
— Страхотна история, Смит.
— Знам, че е страхотна. Щом затвори тъпата врата, разбрах, че е нещо голямо.