— Току-що привърших втория си телефонен разговор с една млада жена на име Дарби Шоу. Тя знае кой е убил Розенбърг и Дженсън.
Кийн седна бавно и впери поглед в Грантам.
— Да, това наистина е нещо голямо. Но откъде знаеш? Тя откъде знае? Какво можеш да докажеш?
— Материалът още не е готов, Смит, но тя разговаря с мен. Прочети това. — Грантам му подаде копие от статията във вестника за смъртта на Калахан. Кийн го прочете бавно.
— Добре. Кой е Калахан?
— Преди точно една седмица той предал на ФБР малка папка, известна като досие „Пеликан“. Тук, в града. В тази версия очевидно се уличава някакво неизвестно лице в убийство. Та значи подхвърлят папката от ръка на ръка, после я изпращат в Белия дом и от там нататък никой нищо не знае. Два дни по-късно Калахан запалва мотора на поршето си за последен път. Дарби Шоу твърди, че е неидентифицираното лице от женски пол на местопроизшествието. Била е с Калахан и е трябвало да загине с него.
— Защо е трябвало да загине?
— Тя е написала досието, Смит. Или поне твърди, че е тя.
Кийн се отпусна на стола си и вдигна крака на бюрото. После взе снимката на Калахан и внимателно я разгледа.
— Къде е досието?
— Не знам.
— Какво има в него?
— И това не знам.
— Тогава не разполагаме с нищо, нали?
— Все още не. Но ако ми разкаже всичко, което е вътре? Нейната версия?
— И кога ще го направи?
— Скоро, струва ми се — поколеба се за миг Грантам. — Съвсем скоро.
Кийн поклати глава и захвърли вестника на бюрото.
— Ако имахме досието, щяхме да притежаваме страхотна история, Грей, но пак нямаше да можем да я пуснем. Трябва ни сериозно, най-щателно, безупречно и точно потвърждение, преди да отпечатаме нещо.
— И все пак даваш ли ми зелена улица?
— Да, но ще ме държиш в течение и ще ми се обаждаш на всеки час. Не пиши нищо, преди да сме говорили.
Грантам се усмихна и отвори вратата.
Не беше работа за четирийсет долара на час. Дори не и за трийсет или пък двайсет. Крофт знаеше, че ще има късмет, ако измъкне от Грантам и петнайсет за тая несериозна игра на криеница. Ако имаше работа, щеше да каже на Грантам да си намери някой друг или — още по-добре — да си я свърши сам.
Но нещата не бяха розови, а можеше да стане и по-лошо. Все пак петнайсет долара на час бяха нещо. Той допуши цигарата си в тоалетната, пусна водата и отвори вратата на последната кабинка. Сложи черните очила и излезе в коридора, който отвеждаше към атриума. Оттам четири ескалатора изкачваха най-малко хиляда адвокати към стаички като кутийки. Щяха да прекарат деня си в караници, увещания и заплахи. Бе запомнил лицето на Гарсия наизуст. Дори сънуваше това хубаво хлапе с изящна глава и стройно тяло под скъпия костюм. Щеше да го познае веднага.
Крофт стоеше до една колона с вестник в ръка и се опитваше да оглежда всички иззад черните си очила. Тълпи от адвокати бързаха нагоре със самодоволни лица, стиснали здраво куфарчетата си. Господи, колко мразеше адвокатите. Защо се обличаха всичките еднакво? Тъмни костюми. Тъмни обувки. Мрачни лица. От време на време някой смелчага с дръзка малка папийонка. Откъде се вземаха всичките тия? Когато го арестуваха за наркотиците, първите му адвокати бяха група сърдити кречетала, наети от вестника. После той сам си нае защитник, някакъв невежа, дето искаше страшно много пари и не можа да намери съдебната зала. И прокурорът, естествено, беше юрист. Отвратителни хора!
Два часа сутринта, два на обяд, два вечерта и после Грантам щеше да му намери друга сграда за следене. Деветдесет долара на ден беше нищо и щеше да я зареже тая работа веднага щом си намереше нещо друго. Беше казал на Грантам, че е безсмислено, все едно да стреляш в тъмното. Грантам се съгласи, но му нареди да продължи със стрелбата. Нищо друго не им оставало. Гарсия се изплашил и нямало да се обади повече. А трябвало да го намерят.
В джоба си имаше две снимки, за всеки случай, а от указателя бе извадил всички фирми в сградата. Дълъг списък беше. Сградата беше на дванайсет етажа, заети от фирми, фрашкани само с такива лигави господинчовци. Намираше се в дупка, пълна със змии.
До девет и половина напливът приключи и някои от лицата, слизащи надолу с ескалаторите, вече му изглеждаха познати. Отправяха се несъмнено към съдебни зали, агенции и кантори. Крофт бутна въртящата се врата и излезе на улицата.