В джоба си имаше кърпичка, защото изведнъж бе простинал и гласът му бе спаднал и одрезгавял. Бе изслушал записа сто пъти и бе сигурен, че ще докара интонацията, ритъма и лекия акцент на Средния запад. Но Верхик говореше малко по-носово, ето защо се появи и тая кърпичка за настинката.
Беше му трудно да остави някой да го доближи откъм гърба, но знаеше, че трябва. Не я видя. Тя стоеше зад него, много близо при това, когато каза в ухото му:
— Гавин.
Той подскочи и се обърна. Тя държеше бяла панамена шапка и говореше на нея.
— Дарби! — реагира мигновено той и измъкна кърпичката, за да кихне в нея. Косата й беше златиста на цвят и по-къса от неговата. Той кихна и се закашля. — Хайде да се махаме оттук — рече той. — Не ми харесва твоята идея.
На Дарби също не й харесваше. Беше понеделник и колегите й си гледаха уроците в аудиторията, а тя висеше тук, дегизирана до неузнаваемост, и си играеше на разузнавачи с тоя човек, който можеше да я убие с действията си.
— Само прави каквото ти кажа, ако обичаш. Къде се разболя?
Той кихна в кърпичката и заговори съвсем тихо. Гърлото явно го болеше.
— Снощи. Засилих много климатичната. Хайде да се махаме от тук.
— Върви след мен. — Те излязоха от магазина. Дарби го хвана за ръка и двамата забързаха надолу по стъпалата, водещи към крайбрежната алея.
— Видя ли някой от тях? — запита той.
— Не. Още не. Но съм сигурна, че са наблизо.
— Къде, по дяволите, отиваме? — Гласът му беше дрезгав.
Крачеха по настилката от дървени летви, всъщност почти тичаха. Говореха, без да се поглеждат.
— Само върви с мен.
— Много бързаш, Дарби. Ще събудим подозрение. Намали малко. Слушай, това е лудост. Нека да се обадя по телефона и ще бъдем в безопасност. На сигурно място. Мога да осигуря трима агенти до десет минути. — Звучеше убедително. Нещата се развиваха отлично. Те се държаха за ръце, тичаха, за да спасят живота си.
— Не — понамали ход тя. По алеята имаше много хора. Пред туристическото корабче се бе събрала опашка. Те застанаха накрая.
— Какво, по дяволите, означава това?
— За всяко нещо ли ще мърмориш? — почти прошепна тя.
— Да. Особено за глупости, а сега вършиш глупости. Да не би да се качваме на тоя кораб?
— Да.
— Защо? — кихна отново той, после се разкашля неудържимо.
Можеше да я ликвидира с една ръка, но навсякъде наоколо имаше хора. Отпред, отзад. Той се гордееше много с чистотата на работата си, а тук щеше да стане голяма мръсотия. Качи се на кораба, играй й по свирката още няколко минути, виж какво ще стане. Щеше да я изведе на горната палуба, да я убие, да я хвърли в реката и после да започне да вика. Още едно случайно падане. Ужасна трагедия. Можеше и да мине. Ако не, той беше търпелив. Щеше да е мъртва след час. Гавин беше голямо мрънкало, така че продължавай да мрънкаш.
— Защото колата ми е на километър и половина нагоре по реката. Ще стигнем там след трийсет минути — обясни тя тихо. — Слизаме от корабчето, качваме се и колата и изчезваме.
Опашката почна да се придвижва напред.
— Не обичам корабите. Става ми лошо. Опасно е, Дарби. — Той се закашля и се огледа наоколо като човек, когото преследват.
— Отпусни се, Гавин. Всичко ще е наред.
Камел придърпа панталоните си. Бяха деветдесет сантиметра в талията и под тях имаше осем чифта спортни гащета. Фланелката беше най-големият номер и вместо седемдесет и пет кила, той можеше да заблуди, че тежи деветдесет и пет, там някъде. Засега номерът минаваше.
Бяха стигнали почти до стълбичката на кораба.
— Не ми харесва тая работа — промърмори така, че тя да го чуе.
— Я млъквай, ако обичаш — отряза го Дарби.
Мъжът с пистолета стигна тичешком до края на опашката и си проби път между туристите с техните чанти и фотоапарати. Бяха се наблъскали плътно един до друг, като че ли разходката по тая река беше най-великото пътешествие на света. Бе убивал и преди, но никога пред толкова хора. Виждаше тила й през тълпата. Той отчаяно си проправи път. Неколцина го изругаха, но това въобще не можеше да го спре. Пистолетът беше в джоба му, но щом наближи момичето, той го измъкна и го допря до десния си крак. Тя почти стигна стълбата, скоро щеше да се качи на кораба. Той разбута хората с все сила, а няколко направо изтласка настрани. Те запротестираха шумно, но изведнъж видяха пистолета и започнаха да крещят. Тя и мъжът се държаха за ръце. Мъжът не спираше да говори. Тъкмо щяха да стъпят на стълбата, когато той изблъска и последния човек пред себе си и светкавично прилепи пистолета в основата на черепа, точно под червената бейзболна шапка. Стреля веднъж, а хората наоколо закрещяха и се хвърлиха на земята.